— Друга игра ли си намислил за нас, Лесли? — попита Вайълет, докато си поемаше дъх.
— И още как — отвърна Лес и се наведе към нея, така че хълбоците им едва не се опряха едни в други, а очите му не бяха далеч от пазвата ѝ. — Ти си мой тип момиче, Вайълет.
Тя рязко си пое дъх.
— Умно момиче. Не се оставяш да бъдеш заблудена от онези богати глупаци на горната палуба, нали? Искам да кажа, че тях не ги е грижа за нас. Значи и ние не им дължим нищо в замяна.
Беше я прегърнал през кръста. Дей познаваше магията, която се криеше в ръцете му. Лес беше мъж, който знаеше какво иска. Момичето се изви в ръцете му, но все още не се отскубваше от тях.
Сърцето на Дей се сви. Значи това беше планът на Лес.
— Накъде биеш, сър? — попита го игриво тя, а сетне хвърли един бърз поглед към Дей.
На Дей можеше да се разчита. Дей нямаше да позволи да се случи нещо прекалено дръзко. Сякаш това искаше да му каже с този поглед.
Лес ѝ отвърна с блестяща усмивка:
— Имам едно предложение за теб, мис Джесъп! Я виж ти! Току-що забелязах, че името ти звучи като някакъв екзотичен коктейл! Както и да е — имам една идея, която може да ти помогне да изкараш малко пари. Доста повече, отколкото получаваш от бакшишите на тези богаташи.
— Какви ги говориш? — отвърна тя и хвърли още един поглед към Дей.
Дей се постара да се усмихне и сви рамене. Наистина не знаеше за какво говори Лес. Или поне не знаеше за какво точно говори — макар и да имаше някакви подозрения…
— Трябва само да ме пуснеш в каютите им…
— Не, Лесли — каза тя. — Ако нещо изчезне оттам, първо ще заподозрат мен. Това е работата ми, Лесли. Не можеш да си представиш колко трудно ми беше да се уредя на тази служба. Не искаха да ме вземат, защото смятаха, че присъствието ми ще разсейва пасажерите от мъжки пол, които пътуват сами.
В гласа ѝ прозвуча болка, когато го каза. От тази несправедливост още я болеше.
Лес се наведе още по-близо до нея, така че двамата на практика се докосваха.
— А понякога не се ли страхуваш, че ще ти отнемат всичко това? Може би някоя жена ще се оплаче от теб, защото не ѝ харесва как те гледа мъжът ѝ? Или някоя капризна богата баба ще забрави къде си е оставила евтината стъклена брошка и ще реши да обвини теб за това, вместо да си признае, че е изкуфяла?
Вайълет изсумтя и в този миг Дей разбра, че Лес е успял да я спечели.
— Нищо няма да изчезне. Можеш да ми имаш доверие — продължи Лес, а устните му бяха едва на няколко инча от шията ѝ. — Онова, което съм намислил, е сигурно като бял ден.
— Хм — рече тя, но този път не се опита да се отдръпне.
По устните ѝ вече играеше лека усмивка. Когато от тях се отрони тиха въздишка, Дей разбра, че е време да си тръгва. Нямаше представа какво планираше Лес и беше почти сигурен, че не иска да разбере. Каквато и да беше замислената измама, не искаше да присъства на момента, в който Лес ще финализира сделката.
Докато изкачваше стълбището чак до горната палуба, не беше в настроение за компания.
Лес сигурно вече целуваше онази стюардеса. Едва ли не му стана жал за нея. Вайълет беше невинно момиче и сигурно никога не беше целувано от мъж като Лес. Вероятно беше получавала само сухи, целомъдрени целувки от братовчедите си и от някой механик от машинното отделение, който ѝ обещаваше да се ожени за нея. Страстта ѝ беше непозната, само си беше представяла какво означава, но целувките на Лесли щяха да я събудят у нея. В целувките на Лесли Уилямс имаше нещо, което караше всекиго да поиска още — да го поиска целия, и дори повече от това.
Той караше всекиго да пожелае цели, невъзможни светове.
Все едно да желаеш Лес Уилямс, не беше невъзможно само по себе си.
Шестнайсета глава
Вторият ден от пътуването беше много дълъг — слънцето вече се беше спуснало зад морския хоризонт, оставяйки след себе си кървава следа, която най-сетне се беше разтворила в чернотата на нощта — ала Ани беше сигурна, че няма да може да заспи веднага. Нещо съвсем не беше наред. Първо смъртта на момчето, а сетне и тайнствената брошка. Тя се чувстваше зашеметена от тежестта на всичко това; трябваше да каже на някого. Дори само за да облекчи собствените си тревоги. Но работният ѝ график беше твърде натоварен, така че беше вцепенена от умора след цял ден тичане по многобройните палуби на кораба.
И сега се беше отправила обратно към каютите в първа класа, за да провери за последен път дали нямат нужда от нещо, преди да стане време за лягане. През целия ден беше носила в джоба си брошката с формата на сърце, пронизано от стрела, увита в една носна кърпа, а през това време съмненията в собственото ѝ сърце само се бяха умножавали. Беше време да върне бижуто на Керълайн Флечър и ако намери кураж за това, да я попита защо е било у момчето от прислугата на семейство Астор снощи, преди да умре.