Ани спря на върха на стълбището. Предстоеше ѝ продължително изкачване до най-горната палуба на кораба, където бяха спасителните лодки. Тя остана за малко пред салона за пасажерите от първа класа, за да си поеме дъх. Край нея минаваха жени по две и по три, които се разхождаха по панорамната палуба с елегантните си рокли, а повечето се бяха загърнали и с кожени шалове, за да се предпазят от студа. През илюминаторите се виждаха салонът и „Кафе Веранда“, обзаведено в тропически стил с тръстикови маси и столове. Пасажерите седяха на групички и пиеха кафето си след вечеря или играеха на карти — поне онези, които бяха решили да не присъстват на днешния концерт.
Докато минаваше покрай вратата на салона, погледът ѝ се спря на един човек, седнал в ъгъла. Беше Марк. Разпозна го през илюминатора. Беше се привел над книгата си, сам в дъното на помещението. Ани бързо огледа множеството около него, но Керълайн не се виждаше никъде.
Разбира се, Ани беше взела твърдо решение да отбягва Марк, за да не се забърка в неприятности — Господ обича добрите момичета, Ани — но сега ѝ се стори, че това е съдба. Изпитваше чудно привличане към него. Не спираше да мисли за това привличане, откакто се бяха срещнали за пръв път — защо беше толкова развълнувана от този непознат? — и не можа да измисли нищо друго, освен че ѝ напомняше за друг мъж от родния край, единствения, в когото някога си беше позволявала да се влюби. Двамата не си приличаха особено, ако не се смятаха топлотата в очите им и срамежливите им, мили усмивки. Но в начина, по който се обръщаше той към нея, толкова нежно и топло, и в начина, по който се отнасяше с нея, имаше нещо, заради което нямаше как да не го почувства близък. Да се почувства така, все едно двамата вече се познават. И независимо колко често си повтаряше наум, че Марк не беше Дезмънд и не биваше да си позволява лични отношения с него, забравяше всичко това в мига, в който погледнеше в сините му очи.
Бездруго той може да знае за брошката на жена си, разсъди тя. Със сигурност нямаше да навреди да отиде да поговори с него.
Тя потрепери и по навик вдигна ръка към разпятието под гърлото си, преди да си спомни, че го беше изгубила. Без него се чувстваше като разсъблечена, някак незавършена.
Докато се шмугваше през вратата и прекосяваше пълния салон към мястото, където седеше Марк, в главата ѝ се изви споменът за една история: старата приказка за момичето, което винаги носело на шията си зелена панделка. И непрекъснато предупреждавало всички срещнати: Каквото и да стане, никога не развързвайте панделката ми. Развързването ѝ щяло да сложи нейния край: защото само тя задържала главата на момичето на раменете ѝ, а без нея не била нищо повече от труп, който ходи на два крака. Приказката винаги беше смразявала Ани — със зловещата си закачливост, с вложеното в нея предупреждение — но тя никога не беше успявала да разбере какво точно означава това предупреждение. Каква беше поуката от приказката: дали това, че момичетата бяха крехки като завързана панделка и трябваше да бъдат предпазвани на всяка цена? Или това, че единственият начин да докажат думите си, е да умрат заради тях?
Или че бяха красиви, докато бяха опаковани с панделка, но след като бъдат разопаковани, магията им щеше да се разнесе и вече нямаше да притежават никаква стойност?
Точно в този миг Марк вдигна поглед към нея от другия край на множеството и се усмихна — и все едно луната беше надникнала през някой илюминатор, за да залее всичко с топлина и светлина, и споменът за зелената панделка беше отнесен от нощния вятър.
Тя го доближи и направи реверанс.
— Добър вечер, Марк… мистър Флечър. Извинете, че ви прекъсвам, докато четете.
— Няма нужда. Бездруго си търсех повод да се разсея — отвърна той.
— На борда на този кораб има много други неща, с които можете да се разсеете.
В библиотеката на първа класа има хиляда тома. Посещението в басейна струва едва един шилинг.
— Имах нужда да разсея мислите си, а не просто да си убия времето — отвърна той.
В очите му имаше искрици, но освен това тя видя и нещо друго в тях, неспокойно и изменчиво.
— Всъщност се питах, мис Хебли, дали ще можеш да ми отделиш малко време? Има нещо конкретно, което ми се иска да обсъдим. Сигурно е крайно необичайно пасажер като мен с такава готовност да се обръща към теб с молба да ти се довери… — Страните му порозовяха, когато го каза. — Но имам чувството, че мога да ти имам доверие, и се надявам ти да се чувстваш по същия начин.