— Отчаян.
— Уловен в капан.
— Да — рече той и примигна. — Да, точно така. Каква ирония, нали? Този кораб е толкова огромен, а ние сме уловени като в капан на борда му и няма къде да избягаме.
Тя потрепери, преди да отвърне:
— Но човек винаги е уловен в самия себе си.
Не беше сигурна откъде се беше появила тази мисъл. Беше нещо, което беше чувала някъде или беше прочела в някоя книга, макар и да не можеше да си спомни къде.
Той я изгледа втренчено, с тревожно смръщени вежди. Дали не беше казала нещо нередно? Ала сетне видя как ъгълчетата на очите му се набръчкаха и лицето му се озари от усмивка, много по-ведра и искрена отпреди.
— Какво?
— Нищо, просто…
Той поклати глава, а усмивката продължи да играе по устните му като слънчеви зайчета по водата.
— Просто един човек, когото познавах някога, казваше съвсем същото.
— Един човек?
Марк Флечър за миг се преобрази. Вече не изглеждаше унил, а лицето му излъчваше онази топлина, която се поражда само от спомена за любов — толкова силна, че Ани почувства как я прободе ревността.
— Една жена, която заемаше много специално място в живота ми. Казваше се…
Но сетне той спря и вятърът угаси усмивката му.
— Няма значение. Това не е честно от моя страна, Ани. Не би трябвало да те притеснявам с интимни подробности от живота си. Да ти се налагам по този начин. Все пак си на този кораб по служба.
Тя се почувства като зашлевена, макар и казаното от него да беше самата истина: двамата не биваше да остават насаме по този начин. Нито да си доверяват подобни неща. Тя нямаше никакво право да изпитва близост към този непознат мъж.
— Аз… съжалявам, сър.
— Не исках да кажа това… Но ти нямаш избор, когато някой пасажер се обърне към теб с проблемите си… Длъжна си да му обърнеш внимание. Аз съм този, който трябва да съжалява. Няма да отнемам повече от времето ти. Можеш да се върнеш към задълженията си.
Тя направи реверанс, като се чувстваше омерзена до дъното на душата си. Вече се канеше да го остави, когато той я повика отново.
— Ани?
Тя се обърна.
— Да?
Той замълча за момент, като се взираше в нея. Тя отново се почувства така, все едно мъжът срещу нея я виждаше за пръв път и изучаваше чертите на лицето ѝ, толкова интимно и лично, но без да я разпознае. Каквото и да се беше надявал да види, то не беше там.
— Няма значение — рече накрая той.
Докато го гледаше как се връща в салона за пасажерите, радостта я напусна като душата, която отлита от умиращо тяло. Искаше ѝ се да остане там за малко, да се отпусне на някой от шезлонгите и да си поплаче едно хубаво. Чувстваше се объркана и зашеметена: вече изпитваше твърде силна вина, за да се обърне към съпругата му, макар и да продължаваше да носи у себе си брошката на Керълайн, и изведнъж ѝ се стори, че да я задържи, е било толкова погрешно, едва ли не мръсно. Цяло чудо, че самата тя не вонеше на смърт от допира с нея. Все пак бижуто беше открито у трупа на момчето. И отново желанието да види Ондин сякаш я дръпна за ръката.
— Мис Хебли! Ето къде си била! — подвикна един глас от другия край на палубата.
Беше Джон Стар Марч, пощенският служител. Той се затича в тръс към нея, като държеше някакъв плик в ръката си. Смущението и чувството за вина я заляха като вълна, но се надяваше мъжът да не го забележи в мрака.
— Навсякъде те търсих, мис Хебли. Имам нещо за теб.
Той протегна плика към нея. За момент и двамата останаха вторачени в него. Беше смачкан и усукан, все едно е бил мокър, но сетне е изсъхнал. Мъжът засрамено се усмихна.
— Нали знаеш, че не бива да предаваме пощенски пратки по време на плаването? Трябва да ги предам на щатските власти, когато акостираме на пристанището, но точно този чувал с поща се намокри и аз се заех да суша писмата, за да поправя вредата — и тогава видях, че едно от тях е надписано с твоето име! Изпратено е до този кораб. Помислих си, че няма нищо лошо да ти го дам веднага…
По-вероятно му беше станало скучно, затворен сам с пощата, и само си беше търсил повод да рови в чуждите писма и да търчи по палубата, за да ги разнася до получателите им.
Тя завъртя плика в ръцете си. Не беше запечатан. Очевидно беше отварян. Ани вдигна поглед към Марч, но беше твърде разтревожена, за да му се ядоса, задето беше нарушил личното ѝ пространство.
— По-добре да го прочетеш, Ани. Затова ти го донесох.
Тя извади писмото. Разпозна почерка, макар редовете да се бяха раздули от влагата и почти да не се четяха. Беше от отец Дезмънд Фланъри. Мисълта за него беше оживяла в паметта ѝ заради Марк, но сега, когато видя името му изписано по този начин, споменът я отнесе като тъмен порой. Тъмносини очи, с цвета на бурно море. Стройна, но силна фигура. Деликатни дълги ръце като на музикант.