Ани — нима наистина си ти? Жива и здрава, на път с кораб за Америка? Трябва да знаеш, че те издирвам от деня, в който изчезна…
Ани отпусна писмото в ръцете си, като усети погледа на Марч.
— Трябва да ми се закълнеш, че няма да кажеш на никого за това писмо — на никого.
— Но този човек се тревожи до смърт за теб. Не знам какво е станало, за да стигнеш дотук…
Ани се отдръпна от него.
— Не желая да говоря за него. Всичко това остана зад гърба ми. Не искам да отварям стари рани. Разбираш ли какво ти казвам?
— Естествено, че те разбирам. Но някога помисляла ли си за това, че може би животът не иска да продължиш напред, и точно това е причината този човек да успее да те открие? Знаеш ли, след като жена ми почина миналата година, моите дъщери ме молеха да се откажа от морето. „Достатъчно пъти си поглеждал смъртта в очите“, така ми рекоха.
Въпросните събития от живота на Джон Стар Марч бяха легендарни сред екипажа. Беше оцелял в катастрофа или друг инцидент на борда на всеки един кораб, на който беше постъпвал на служба.
— Но аз се върнах в морето, защото това е съдбата ми. Искаше ми се да ги направя щастливи, но в сърцето си знаех, че ако го оставя, никога няма да мога да се помиря със себе си. И сега съм тук, където ми е мястото. Може би трябва да се запиташ дали това не важи и за теб, момиче.
Думите на Марч се стовариха върху нея като огромна вълна, която я повлече в дълбокото и я задържа под водата. Знаеше, че греши: миналото щеше да я удави, ако спреше да бяга от него. Ако той искаше да се помири със своето, това си беше негова работа. Ала той не беше сторил нищо толкова лошо — толкова грешно — като нея.
Когато си помисли за Дезмънд Фланъри — за отец Фланъри — я обзе паника. Не можеше да каже точно защо. Сякаш нещо се беше изпречило на пътя на спомена ѝ за него като завеса, и не ѝ позволяваше да види какво имаше от другата страна. Спомняше си гласа му обаче — нежен и убедителен. Момчешката му усмивка, извивката на устните му. Познаваше докосването на тези устни, докосването на тези ръце. Познаваше името му, произнесено шепнешком от нейните. Дез.
— Онова, което си видял в това писмо, не е съдбата ми — рече тя, като прибра листа в плика и го пъхна в джоба на престилката си.
Изпод баретата ѝ се бяха показали няколко немирни кичура червеникаворуса коса и тя нетърпеливо ги отмести от лицето си.
— Както сам каза, това не е твоя работа, и ще ти бъда благодарна да не отваряш повече дума за нея. А сега ме извини. Закъснявам, а трябва да се погрижа за каютите си.
Тя се отдалечи бързешком, без да дочака и дума повече от него, по коридора на първа класа. Но не спря, когато изгуби Марч от поглед, продължи нататък, без да обръща внимание докъде е стигнала, и едва когато се препъна в един праг, си даде сметка къде се намираше: в салона за пушачи на първа класа. Нямаше никаква работа тук и не можеше да си обясни защо е дошла. Неколцината пасажери, които димяха с пурите си, изгледаха самотната стюардеса с безразлично любопитство. Тя огледа присъстващите в задименото помещение, не съвсем сигурна кого търси — докато не си даде сметка, че се надяваше отново да види Марк. Искаше да съзре как лицето му се озарява както в мига, когато беше споменал за онази жена — несъмнено предишна любима. Марк щеше да ѝ даде утеха и да се погрижи за нея.
Ани желаеше Марк и това нямаше нищо общо с Дезмънд Фланъри.
Вече не можеше да го отрича.
Мистър Марч не беше прав: тя беше дошла на „Титаник“, защото това наистина беше нейната съдба. Съдбата ѝ беше да срещне Марк. Той беше нейната съдба. Усещаше истината за това в кръвта си.
Колкото до миналото ѝ — тя вече беше взела решение по този въпрос, като беше отпътувала за Саутхемптън, а сетне си беше уредила място на борда на този кораб, нали така?
Ани протегна ръка към една от запалките за пури — масивно изделие от месинг, изработено специално за употреба в този луксозен салон за пушачи — и запали едното ъгълче на плика, а сетне го пусна върху цепениците, внимателно подредени в камината в очакване на пасажерите тази вечер. Загледа оранжевите пламъци, които се протегнаха нагоре, и каза кратка молитва. Огънят щеше да пречисти нейното минало и да отнесе Дез — с всичките му думи и обещания, дори с вярата му — на крилата на дима.
Седемнайсета глава
Марк имаше нужда да запали.