Къде беше отишла Керълайн? Не можеше да си спомни в кой салон се бяха уговорили да се срещнат. Бавачката беше дошла, за да гледа Ондин по време на вечерята, и отдавна я беше сложила да си легне. Марк също трябваше да си легне. Но нещо не му даваше мира.
Първо беше разговорът със стюардесата, мис Хебли, и странните ѝ думи: Човек винаги е уловен в самия себе си. Не можеше да преброи колко пъти му беше казвала Лилиан нещо подобно. Според нея истинската същност на човека беше в душата му, но за разлика от много хора, понякога копнееше душата ѝ да бъде освободена от смъртните си окови. „Няма ли да е прекрасно да се освободиш от самия себе си?“, беше го питала многократно тя — желание, което той не успяваше да разбере, колкото и да се опитваше. Имаше моменти, когато тя не се харесваше — и говореше за необяснимия си копнеж да се освободи от хубавото си тяло и прекрасното си лице. Беше абсурдно от нейна страна, особено предвид факта, че толкова много жени биха дали всичко, за да бъдат на нейно място — с нейната гарвановочерна коса и искрящите ѝ очи. Понякога Лилиан беше истински парадокс. Съзнанието ѝ бе необичайно устроено, изпълнено с подобни мрачни мисли. Марк знаеше, че не би трябвало да го привличат дори нейната меланхолия, нейните изменчиви настроения, но беше точно така. Обожаваше настроенията ѝ. Обожаваше вълнението, което усещаше в нея дори от другия край на стаята. Надигащия се вихър на напрежението, когато разбираше — без сам да знае как точно, само по извивката на едната ѝ вежда или от потропването на крака ѝ — че всеки миг ще избухне конфликт.
Лилиан обичаше да влиза в конфликти. И го правеше безмилостно. Когато влизаше в поредното сражение, не скъпеше острите нотки на думите си. Веднъж му беше казала, че това не е вярно — че тя не е безжалостна, а той сам избира да вярва на всяка жестока дума, която някога е хвърляла в лицето му в мимолетния вихър на яростта.
Разбира се, че беше вярвал. Нейните думи бяха като Божието слово за него, а той дори не вярваше в Бог. Вярваше в Лилиан. Безмилостната, мрачна, странна, прекрасна Лилиан. Беше наясно, че я обича твърде силно — по същия начин, по който обичаше хазарта. Любовта му беше премного дълбока и някой ден щеше да го удави.
Трябваше да престане да мисли за нея. Каква беше причината в морето отново да я почувства толкова близко, все едно беше тук, някъде наоколо?
Той разтърси глава — чувстваше се пиян, макар че беше изпил само едно бренди след вечеря. Тази вечер се беше държал послушно. Беше избегнал желанието да играе хазарт, макар упорито да го беше зовяло от далечината, подобно на писклив кучешки вой. Беше си донесъл книга и беше заровил нос в нея, докато мис Хебли не го измъкна оттам.
Няма значение.
Онова, което искаше — онова, от което имаше нужда — беше проклетата му съпруга.
Но откакто се бяха качили на този кораб, Керълайн често изчезваше. И когато най-сетне се появяваше, по устните ѝ играеше лукава лека усмивка, но тя отказваше да говори за това и настояваше, че той си въобразява тези случаи, в които я е нямало.
Марк знаеше какво друго беше отвлякло вниманието на Керълайн във вечерта на спиритическия сеанс: Гугенхайм. Тя се беше изпуснала да спомене, че двамата са разговаряли въпросната вечер, а оттогава милионерът сякаш беше изниквал на случайни места през целия ден, с влудяваща редовност. Беше заел съседната маса до тяхната на закуска, беше се включил в играта на бридж следобед, а погледът му непрестанно се връщаше към Керълайн и не се отделяше от нея.
Ако трябваше да бъде честен със себе си, Марк можеше да разбере защо Керълайн откликва на вниманието на мъж като Бенджамин Гугенхайм, прочут и богат. Гугенхайм повече напомняше на Хенри, покойния ѝ съпруг: по-възрастен, с помъдряло бащинско излъчване, което Марк — по-скоро на възрастта на Керълайн — никога нямаше да се опита да възприеме. И сигурност: от Гугенхайм се излъчваше онази увереност в собствените сили, която придружава огромното богатство.
Марк бутна вратата, за да влезе в салона за пушачи. Едва когато видя, че е опустял — вече всички със сигурност си бяха легнали — той си даде сметка, че сърцето му бие силно и учестено. Срамът го заля като пот, избила по тялото му. Беше дошъл тук с ирационалната надежда да ги хване заедно. С желанието да се изправи срещу милионера и да го накара да стои далеч от жена му. Даваше си сметка, че това е абсурдно. Нищо не беше станало. Защо се държеше по този начин — като обсебен маниак?
Преди не би допуснал такова поведение: ревниво и дребнаво. Не и с Лилиан. Когато беше с нея, страстта им беше взаимна и споделена. Никога не му беше хрумвало да си мисли нещо различно. Лилиан беше онази, която проявяваше ревност и безпокойство. А сега… все едно споменът за нея беше надвиснал над рамото му и шепнеше ревниви слова в ухото на Марк.