Трябваше да се върне в каютата. Керълайн сигурно вече беше там и тананикаше приспивни песнички на Ондин. Всъщност не Керълайн беше онази, която изчезваше непрекъснато, нали? Беше той самият — отнесен, изгубен, далеч.
Марк пристъпи към вратата, но острата миризма на дим го накара да спре.
Той стреснато се обърна.
Зад една от тежките маси от полиран дъб проблесна искра.
Разнесе се пращене.
Камината зад масата грееше от горещина.
По стената играеха сенки, а зад креслата за пушачи танцуваше оранжев светлик.
Господи Боже.
Пожар.
Огън, който пращеше и изгаряше… и излизаше от контрол.
Марк се раздвижи, без да се замисля, и се стрелна през салона право към камината, като едва не се препъна в масата на пътя си.
Наоколо нямаше никой друг. Нито членове на екипажа, нито стюарди. Трябваше сам да направи нещо.
На стената до входа за прислугата бяха окачени кофи с пясък. Марк грабна две от куките, на които висяха, и се втурна обратно към пожара, който вече беше започнал да се разпростира, да прескача ръба на камината и да забива огнените си зъби в мекия килим. Марк хвърли съдържанието на кофите в огъня. Това донякъде потуши пламъците.
Наложи му се да изтича още два пъти обратно.
По лицето му се стичаше пот. Килимът под краката му хрущеше от пясъка. Стената беше покрита със сажди. Струваше му се извънредно странно, че в камината е избухнал пожар — но от друга страна, на този кораб вече се беше случила цяла поредица от странни събития. Марк инстинктивно посегна с ръка, за да провери дали коминът е отворен. Кожата на ръката му просъска, когато докосна нагорещената повърхност, и му се наложи бързо да я отдръпне, но вече беше установил, че не е. Престъпна небрежност от страна на обслужващия персонал.
Веднъж огънят едва не беше съсипал живота му. Лилиан беше избегнала ужасяващата трагедия само по Божията милост. Фабриката, където тя прекарваше по цял ден, беше изгоряла до основи, и в пожара бяха загинали почти всички други жени, с които работеше.
Но Лилиан беше пощадена само заради това, че собственичката на фабриката я беше повикала, за да ѝ възложи някакво поръчение. Тогава Марк беше разтълкувал случката като намеса на Съдбата, така че тази жена — това съвършено творение — да не загине.
Ала по ирония на същата тази съдба чудото не беше траяло дълго — Лилиан си беше отишла близо девет месеца по-късно.
Марк посегна в джоба си за носна кърпа, за да си избърше лицето, и с ъгълчето на окото си зърна парче хартия, мушнато между наполовина изгорелите цепеници в камината. По-голямата част беше унищожена от пламъците. Беше останало само това овъглено късче.
Той го измъкна. И първото нещо, което видя, беше името на Ани Хебли.
Не успя да прочете много други неща — освен поредица от отчаяни слова, изписани с мъжки почерк.
Марк залитна към едно от креслата, вече забравил за писмото. Всичко в тази вечер беше прекалено за него — огънят беше върнал обратно съзнанието му. Миналият му живот — онзи живот, който беше очаквал да сподели с Лилиан.
Знаеше, че не бива да го прави, но въпреки това го стори. Бръкна под сакото си и извади тънък, износен дневник. Дневникът на Лилиан. По неговите страници беше изляла душата си.
Беше последното късче, оцеляло от нея, и той не можеше да понесе мисълта да се раздели с него.
1916
Осемнайсета глава
17 ноември 1916 година
Неапол, Италия, „Британик“
Той е само за нея и все пак не е.
Още не се е събудил. Тя не знае дали някога ще го направи.
Ани седи на сгъваемо столче до леглото на Марк. Все още почти не може да повярва, че Марк е до нея — толкова близо, че може да го докосне. Жив — след като с години беше вярвала, че вече го няма. Лежи на нара, а главата му е омотана в дебели превръзки. Променил се е — макар и не толкова, че да не го разпознае. Ани изучава лицето му. Остарял е много повече, отколкото би трябвало за изминалите четири години. Прилича на онзи Марк, в когото трябваше да се превърне, когато достигне средната си възраст. Косата му, колкото се вижда под превръзките, е подстригана по военному — ниско и спретнато — но Ани си мисли, че ѝ липсва начинът, по който я носеше преди. Беше малко по-дълга и му придаваше бохемски вид, все едно беше някой от онези британски художници, за които бе чувала, че живеят в Париж и съсипват живота си с абсент и сифилис.