При все това преживяното — болката и страданието, които са изсечени по лицето му, само го правят да изглежда по-хубав, повече мъж отпреди. Няма как да е на повече от трийсет и няколко, но вече е видял немислими неща. Бил е на фронта. Рискувал е живота си.
И е оцелял.
Тя си дава сметка, че последният път, когато го е виждала, е бил преди. Преди да се случат всички ужасни неща, които последваха.
Споменът за онази нощ на „Титаник“ се връща прекалено жив у нея: писъци, паника и хора от екипажа, които се опитват да я хванат, докато тича покрай тях, като я умоляват да се качи на някоя от спасителните лодки. Черната вода, която се втурва нагоре по наклонената палуба, за да я сграбчи с ноктите си…
Тя потреперва. Ръцете на Марк са отпуснати върху одеялото. Ръцете му са бели и покрити с белези — и не носи халка. На борда на „Титаник“ носеше венчална халка, но сега я няма.
Иска ѝ се да му каже: Събуди се, събуди се. Иска ѝ се да го разтърси за раменете и да види как ще се отворят сините му очи. Иска ѝ се да му каже новината, която ще го направи толкова щастлив. И ще го изпълни с благодарност: той ще я грабне в прегръдките си, ще я притисне към гърдите си и може би…
В дъното на съзнанието ѝ изпърхва нова фантазия — или видение, или спомен, или нещо друго. Устните му по нейните. Ръцете му в косата ѝ — много по-дълга, отколкото я носи сега. Усеща и неговата коса между пръстите си, а тя, лицето му, тялото му са ѝ познати по начини, които… невъзможно. Усеща в себе си древен глад, но прецизен и наточен като острието на нож.
Тя поклаща глава, за да прогони тази картина, това желание. Приисква ѝ се разпятието да беше у нея, за да я приземи. Да я закотви.
Ала брошката още е на ревера ѝ и Ани я погалва, за да се успокои, като проследява очертанията на сърцето и стрелата. За да си припомни.
Тя има подарък за Марк. Той трябва да се събуди, дори само за да може да му каже:
Дъщеря му Ондин не загина онази нощ.
Тя още е жива.
Вайълет ѝ каза за това в писмото си, като увери Ани, че не е скочила напразно в океана. Вайълет беше държала Ондин в прегръдките си до сутринта — чак до момента, в който спасителната лодка беше стигнала до кораба „Карпатия“. Но в хаоса на борда някой беше измъкнал бебето от ръцете на Вайълет. Беше предположила, че е някой от екипажа на „Карпатия“, който действа по официално нареждане. След пристигането им в Ню Йорк беше настъпил истински хаос: представителите на пресата се бяха нахвърлили върху оцелелите, а във вихъра от празненства и речи в тяхна чест Вайълет беше изгубила дирите на Ондин. От управата на транспортната компания „Уайт Стар“ я бяха уверили, че всички деца, останали сираци след катастрофата, са отведени при други роднини или предадени на грижите на съответните административни служби. Нищо друго не можеше да се направи.
Ани гледа лицето на Марк, неподвижно и безизразно. Като на призрак. На нея се пада да върне радостта в неговия живот, изпълнен с болка и мъка.
Тя протяга ръка и улавя неговите.
— Марк, трябва да ти кажа нещо много важно — проговаря му тя, макар и да не може да я чуе.
Така минават часове. Те се сливат един в друг, докато „Британик“ отплава от пристанището на Неапол, но Ани не се отделя от него.
Едва по някое време, много късно вечерта, усеща как той се раздвижва.
Тя се навежда по-близо до него.
— Марк? — прошепва толкова тихо, толкова внимателно.
Очите му се отварят.
Ани така се стряска, че едва не извиква.
— Господи Боже… — промълвява, докато той примигва срещу лицето ѝ.
Марк се взира в нея. Очите му я обхождат, все едно вижда призрак. Спират се на усмивката ѝ, на ръцете, дори на блестящата златна брошка на ревера ѝ.
А сетне… следва някакъв спазъм.
Той е болен. Не е добре. Нещо не е наред. Какво става? Иска ѝ се да повика някого от докторите, но вече е нощ; наредили са ѝ да не ги притеснява освен в спешни случаи… но сигурно ще искат да бъдат уведомени, когато някой пациент излезе от кома?
Марк е трескав, едва ли не пълзи назад от нея, изпълнен с ужас. Очите му се въртят като на подплашен кон. За миг сякаш огромна тежест смазва гърдите ѝ — защо не се радва да я види, така както се радва да го види тя? Но тази реакция е съвсем нормална. Все пак се е събудил на непознато място; в един момент е бил във военна болница в Неапол, а в следващия вече е на кораб в морето, който се клати под него? Да, това трябва да е. Той е зашеметен. Не разбира какво се случва с него.