Студът се стопи, изместен от смущение, което я накара да пламне цялата. Вече не можеше да отрича желанието, което изпитваше към Марк — толкова дълбоко, че я беше обзело в съня ѝ, за да я отведе, стъпка по стъпка, до неговия праг. А най-страшното беше това чувство, от което не можеше да се отърси, след като ги чу в каютата им — че е хванала Марк, докато изневерява на нея.
Ани забързано се отдалечи, пъхнала ръце под мишниците си, за да ги стопли, а по страните ѝ леденееха следите от сълзи. Молеше се никой да не я види, докато броди по коридорите като призрака на някаква побъркана съпруга. И може би никой не я беше видял, но Ани се хвана да мисли, че корабът беше разбрал. Корабът вече знае и ще се разочарова от мен. Ще знае, че не съм толкова добра, колкото си мислех.
Докато вървеше към палубата за екипажа, тя си мълвеше обещания. Повече нямаше да мисли за Марк. Беше приключила с него. Както и с Керълайн. Единственият член на семейство Флечър — единствената Флечър, за която щеше да си позволи да продължи да се грижи — беше Ондин. Горката, беззащитна Ондин. Ани знаеше — усещаше — че бебето има нужда от нея, още от първия миг, когато го беше зърнала. Онези невинни очи се взряха в лицето ѝ, все едно се опитваха да ѝ кажат нещо. В тях имаше послание. Защити ме. Спаси ме. Нуждая се от теб. А нима бебето не изглеждаше по-зле в последно време — пребледняло, сякаш се стопяваше пред очите им? Не, Ани никога нямаше да откаже на Ондин.
По някое време в ръбчетата на клепките на Ани се вкопчи бяла светлина, като се опитваше да ги отвори насила.
Беше студената бяла светлина на ранното утро, която познаваше като всеки друг от прислугата, на когото се налага да става рано всеки ден.
Да става, преди да се зазори.
Беше се успала.
Ани рязко се изправи в леглото. Инстинктивно погледна към тясната малка койка на Вайълет в отсрещния край на каютата. Беше празна. Вайълет беше станала и не си беше направила труда да я събуди.
Тя отметна завивките и хукна към каната с вода. Водата беше леденостудена, но поне този път беше благодарна за това: вледеняващият студ ѝ помогна да се събуди по-бързо, докато се плискаше с нея. Стиснала очи, тя посегна за кърпа и разтърка лицето си, за да върне топлината в него.
Когато отвори очи, погледът ѝ беше привлечен от малко бяло правоъгълниче на пода. Беше сгънат лист за писма от канцеларските материали на „Титаник“, който някой беше пъхнал под вратата или поне така изглеждаше. Тя го грабна. Не разпозна почерка. Беше треперлив и немощен, сякаш думите бяха изписани от ръката на някой много болен човек. И в тях нямаше смисъл; пишеше единствено следното:
Знаеш коя съм.
Знаеш какво искам.
За момент не можеше да си представи нищо друго освен лицето на онази жена, която беше видяла веднъж на брега, когато беше малко дете. Гола, красива, полегнала на една скала, с водорасли по тялото и в косата си. Как само се беше взирала в Ани с тъмните си, бездънни очи. Как Ани в миг беше разбрала коя беше тази жена и какво представляваше — дувеса. Жената от приказките на баба ѝ. Мрачната богиня на морето, която събираше невинни момичета и ги пазеше под вълните като свои безсмъртни деца.
Ани потрепери.
Обърна бележката в ръцете си, като търсеше нещо повече, но нямаше нищо — нито капчица мастило. Не успяваше да проумее какво е това. Дали не беше предназначено за някой друг, така че по погрешка се беше озовало под нейната врата? Не, беше някаква ужасна шега — нямаше друго обяснение. Някой от екипажа ѝ се подиграваше за това, че е толкова срамежлива. Едни от момчетата, които работеха в котелното помещение, се държаха незряло като ученици. След като се облече, Ани пъхна бележката в джоба на престилката си. Щеше да разбере каква е истината.
По-късно сутринта срещна Вайълет, докато двете работеха в определените им каюти.
— Какво е това? — просъска тя на Вайълет, като размаха бележката срещу нея. — Какво искаш да кажеш?
— Не знам за какво говориш — отвърна Вайълет, след като ѝ хвърли един поглед.
— Не си ли го писала ти?
Ани отново погледна думите, изписани тънко като паяжина, и усети как стомахът ѝ подскочи като вода, плисната върху нагорещен грил.
— За пръв път го виждам.
Докато почистваше при Стед, Ани отново се беше загледала в бележката, когато собственикът на каютата влезе. Той кимна към листа в ръцете ѝ.