— Какво е това, скъпа? Тук ли го намери?
Беше го казал мило, но очевидно си беше помислил, че му е ровила в нещата. От мисълта за обвинение в кражба стомахът ѝ се сви още повече.
— Не, сър. Беше на пода в каютата ми.
Възрастният мъж благо се усмихна.
— Романтично послание? Някой от екипажа се е влюбил в теб, така ли?
— Не, сър. Нищо подобно… но честно казано, не знам как да го разбирам.
В объркването си тя му подаде бележката, без да се замисли.
Докато я четеше, усмивката по лицето му се стопи. Той се намръщи и протегна листчето обратно към нея.
— В това няма никакъв смисъл. Несъмнено е някакъв номер.
— Но кой би могъл да стори подобно нещо?
— Написано е на лист от канцеларските материали на кораба, така че може да е бил всеки.
Той не откъсна поглед от нея, докато тя прибираше записката в джоба си.
— Имаш ли врагове сред екипажа?
Тя поклати глава. Чувстваше се виновна; не вярваше мистър Латимър да одобри, че обсъжда подобни неща с пасажерите, но ѝ дойде отвътре да сподели със Стед.
— Питах се, сър — след като знаете толкова много за такива неща — смятате ли, че може да е някой дух, който се опитва да се свърже с мен?
— Дух?
Тя отстъпи крачка назад, като кършеше ръце.
— Казват, че умрялото момче е чуло някаква жена да го вика от водата, и това ми напомни за една приказка, която ми разказваше баба ми Ейслинг, когато бях малка. За духа от морето…
— Скъпа моя — рече благо той. — В качеството си на специалист по духове мога да те уверя, че те са безтелесни създания…
— Безтелесни?
— Не притежават плът, нито телесна маса. Те са духове. Не могат да държат писалка, нито да пъхнат бележка под вратата. Следователно тази до теб не може да е написана от някой дух, мис Хебли. Освен ако, разбира се, духът не е намерил в кого да се всели.
Отново я заля горещина — този път толкова силна, че си помисли да не е трескава.
— Както ви казах, баба ми разказваше едно предание — и… и аз знам, че в океана има духове, защото веднъж срещнах един от тях. Невероятно могъщ дух — кралицата магьосница на морето…
Стед поклати глава.
— Кралицата на морето, така ли?
— Случи се един ден, когато едва не се удавих, на морския бряг пред къщичката на баба ми…
— Едва не си се удавила? Е, това обяснява всичко: халюцинация, предизвикана от травматично преживяване.
Стед говореше вежливо, но дистанцирано — като опитен репортер.
— Но не ми ли спомена преди, че плуваш отлично? И като дете всеки ден си плувала по цели мили? Кое от двете е истина, мис Хебли? Няма как и двете да бъдат верни.
Тя се отдръпна. Чувстваше се така, все едно всеки момент щеше да изгуби съзнание от треската. Стаята се завъртя около нея. Звучеше като луда, не беше ли така? Дори за един всеизвестен окултист нейните страхове звучаха неоправдани и детински. Искаше ѝ се да му възрази — тя знаеше истината — но англичанинът извърташе думите ѝ, караше я да се съмнява в себе си, колкото и вежливо и меко да се обръщаше към нея, все едно тя беше някакво подплашено животинче…
Тя се пипна по челото; беше лепкаво от пот. Кралицата магьосница на морето — откъде бяха дошли тези думи? Дали ги беше чула от някого, или ги беше прочела в някоя приказка? В паметта ѝ затанцува призрачна фигура с неясни очертания, лишена от лице, но как можеше да бъде сигурна, че е била истинска, а не халюцинация? Колкото повече мислеше за това, толкова повече ѝ се струваше като някакъв сън.
Всичко беше безсмислено. Може би наистина беше болна. Историята беше изникнала от някакво място дълбоко в нея — коварна приказка, която беше изплувала с бълбукане на повърхността, все едно от някаква подземна лагуна. Пръстите ѝ напипаха намачкания лист в джоба ѝ. Знаеш коя съм.
Тя избърса потното си чело с опакото на ръката и направи несигурен реверанс.
— Простете ми, мистър Стед, не знам какви ги говоря. Не знам какво ми стана. Сигурно съм болна…
Той я улови за лакътя и се опита да я накара да седне на един стол.
— Наистина не изглеждаш добре, скъпа моя. Не исках да казвам нищо, но… може би трябва да отидеш при корабния лекар…
— Не, аз… — Тя се отдръпна от него. — Просто трябва да изляза на чист въздух.
Ани хукна навън в коридора и се подпря на стената, за да не падне на колене. Точно сега не можеше да си позволи да отиде при корабния лекар: часовникът, закачен на престилката ѝ, показваше времето, когато трябваше да занесе топло мляко на семейство Флечър.