Значи тя беше добре. Беше съвсем добре.
Така оставаше само едно друго възможно обяснение.
Двайсет и първа глава
Мади Астор вече не можеше да се познае.
Само за няколко месеца се беше променила толкова много, че нямаше нищо общо с някогашната гимназистка. Не само по обществено положение, но и по форма. Собственото ѝ тяло вече не беше нейното.
Тя простена и се претърколи в леглото. Нямаше да може да понесе още една сутрин, в която се излежава до късно — особено след като ръцете на Джак цяла нощ бяха шарили към нея, дори в съня му, изпълнени с желание — нищо че момичешкото ѝ тяло се беше подуло, заоблило и натежало по средата, а краката ѝ бяха толкова подпухнали, че любимите обувки ѝ стискаха.
Концертът за пиано от миналата вечер продължаваше да отеква като настоятелен марш в мозъка ѝ, така че почти не беше спала, а съзнанието ѝ беше изпълнено с неспокойни мисли за духовете на Стед.
Не спираше да мисли за страшната история на Керълайн за обсебения. Припомняше си отново и отново спиритическия сеанс, който бяха провели — вече преди две вечери — и неуморно търсеше в паметта си нови улики за това, което се беше случило в действителност. Духът се беше канил да се появи, но сеансът бе прекъснат — от онази стюардеса, мис Хебли, която търсеше доктора. Заради Теди. От това следваше, че злият дух, който беше изпратила след нея Ейва Уилинг Астор, не е бил в каютата на Стед, а при Теди. Искаше ѝ се да знае по-добре как действаха тези неща. Дали беше възможно един дух да бъде на две места едновременно?
Тя си спомни думите на Стед за това, че един дух може да обсеби човешко тяло. Дали беше възможно Теди да е бил обсебен от духа?
За пореден път си припомни всичко: напевните въпроси, свещите. А сетне онзи порив на вятъра, когато мис Хебли беше нахълтала при тях — достатъчно силен да угаси всички свещи наведнъж.
Мади се изправи в леглото — внимателно, за да не събуди Джак.
Дали именно влизането на мис Хебли не беше накарало свещите да угаснат? Тя си спомни внезапното, необяснимо потушаване на пламъчетата им, все едно всички бяха угасени едновременно от една и съща невидима ръка. Спомни си бледото лице на Ани Хебли в мрака — точно като на някой дух.
Дали обсебената не беше мис Хебли?
Извънредно странна мисъл, разбира се.
Но нямаше място за спор, че в стюардесата имаше нещо необичайно. Упражняваше необяснимо въздействие всеки път, когато влезеше в стаята. Никой не оставаше дълго в нейната компания. От самата мисъл за погледа ѝ, измъчен и втренчен, Мади я побиваха тръпки.
Тя отново си спомни думите на Керълайн. Мади определено не беше единствената, която подозираше, че на този кораб се случва нещо ужасно. Вярата ѝ в проклятието не беше неуместна. Не беше изпаднала в истерия, както би се изразила доктор Лидър. Всичко това се случваше наистина.
Нали?
Тя стана от леглото. Имаше нужда да бъде сред хора.
Не понасяше бременността, помисли си тя, докато се обличаше — толкова бързо, че дори не си направи труда да повика камериерката си, за да ѝ помогне. Не понасяше мисълта за това, че накрая детето ще трябва някак си да си пробие път навън от нея. Подобно на демон, прогонен с екзорсизъм от човешко тяло — нима раждането не беше точно това?
Мади грабна черен шал от купчината в гардероба си — все пак беше в траур. Не само заради Теди, а и заради някогашното си аз — онова момиче, което се беше забавлявало, беше учило, беше общувало с хора и беше флиртувало. Момичето, пълно с възможности — момичето, на което му предстоеше целият живот. Беше странно — и ужасно — как е възможно за миг да се превърнеш от млада, жизнена и изпълнена с потенциал жена в нещо непрестанно обзето от изтощение и опънато до краен предел, подобно на балон, готов да се пръсне.
Тя се отправи към изхода на каютата, докато нейният съпруг се претърколи в леглото, прозя се и започна да се протяга.
— Не ме чакай, за да отидеш на обяд — подхвърли тя през рамо. — Ще потърся момичетата и ще се разходим по палубата. Ходенето е полезно за горките ми подути глезени — така ми каза доктор Прендъргаст.
Когато пристигна в салона на палуба „А“, тя откри сестрите Форчън — Алис, Етел и Мейбъл — свели глави една срещу друга, несъмнено потънали в обсъждане на някоя клюка. Сестрите Форчън бяха на възраст между двайсет и двайсет и пет години — много по-близо до възрастта на Мади, отколкото някои други жени от тяхното обкръжение. Всъщност донякъде ѝ беше приятно да играе ролята на светската омъжена дама в компанията на Етел, която беше сгодена и предстоеше да се омъжи, когато се приберяха в Уинипег. Сестрите преливаха от въпроси за онова, което наричаха „спалните изкуства“.