— Този мъж много обича да язди, нали? Той е забележителен ездач. И вярвам, че името му започва с Р… Дж… не, съжалявам — Р. К. ли е? Не мога да го видя съвсем ясно…
Мейбъл Форчън изписка. Пронизителният ѝ глас отекна в кристалните полилеи и винените чаши. Няколко души от другия край на трапезарията се обърнаха.
А на тяхната маса избухна бърборене. Етел Форчън се оттегли зад носната си кърпичка и отказа да потвърди думите на Лесли, колкото и да настояваха останалите гости. Но всъщност нямаше нужда от потвърждение: яркочервените ѝ страни бяха достатъчно доказателство.
Беше толкова лесно. Лесли беше намерил една кутия от луксозна работилница за екипировка за езда в Лондон, в която имаше елегантен ръчно ушит камшик за езда със сребърно копче на дръжката, с гравирани инициали „Р. Дж. К.“. В кутията имаше бележка, написана с почерка на Етел. Единственият подарък за годеника сред многобройните вещи на Етел беше евтин комплект посребрени мъжки тоалетни принадлежности. Дори не бяха гравирани.
„На мен, на мен, на мен“, изригнаха останалите жени на масата, като се притискаха срещу Лес с начервените си устни, гримираните си очи и бялата си, гладка като сметана кожа. Ала след като им взе ума с последния си номер, Лес ги задържа на разстояние с лукава усмивка. Лес беше доказал, че е истински гений на измамата: и тримата бяха прекарали еднакво време в първокласната каюта на семейство Астор, зашеметени от изисканите притежания на богаташа, но единствено Лес беше съзрял възможността за удар. Дей не беше сигурен дали да изпитва изумление, или страх от него.
Насред всичко това Лес бързо и скришно кимна на Дей — това беше сигналът за него да се отправи на разузнаване за следващата им жертва. Пътуването щеше да свърши само след няколко дни и те трябваше да идентифицират мишените си колкото може по-бързо. Дъщерите на заможните американски търговци може и да бяха достатъчно наивни, за да повярват в телепатичните способности на Лесли, но не можеха да предложат кой знае какво в замяна освен някое бижу или целувка по бузата (макар и Дей да се боеше, че Лес с готовност ще приеме въпросните целувки). Но на борда на кораба имаше многобройни мъже с доста голямо лично състояние, които биха могли да се окажат достатъчно отегчени или любопитни, за да се хванат на номера на Лес. Дей се извини и стана от масата за вечеря. Неговата роля беше да се заеме с подслушването, да поведе неангажиращи разговори с пасажерите от първа класа и да им зададе насочващи въпроси. Най-големите наивници имаха склонност да обичат да говорят за себе си; опитът в измамите го доказваше.
Той се отправи към салона за пушачи в първа класа, където се оттегляха повечето мъже след вечеря. Салонът беше обгърнат в облак от гъст, задушлив дим. Дей не пушеше и като много атлети беше убеден, че тютюневият дим пречи на дишането. Дори само с цел разузнаване, този салон беше неприятен за него.
Бяха се събрали доволно много мъже, макар и помещението далеч да не беше толкова пълно, колкото щеше да бъде след края на втората смяна за вечеря в трапезарията. Пушачите седяха на групички от двама или трима и надигаха чаши с бренди или уиски, докато се обгръщаха в дим. Мъжете на масите в дъното играеха карти. Докато обикаляше по краищата на салона, Дей за кратко беше обзет от опасението, че двамата нямат място тук. Това нямаше нищо общо с измамите с карти, които въртяха на улицата. Разпозна някои от мъжете по лице. Преструваше се, че търси някого, докато подслушваше разговорите им, и отбягваше сервитьорите в салона, като не се съмняваше, че ще го попитат какво прави в първа класа. Но нито един стюард не го доближи и той продължи да напредва с наведена глава. Може би магията на костюма действаше, като му помагаше да се слива по-добре с обстановката, отколкото си беше представял.
Когато прецени, че никой не гледа към него, той взе една наполовина изпита чаша уиски и започна да я разнася със себе си, все едно беше негова, така че да не се набива на очи. Продължи да обикаля наоколо, като се вслушваше в разменените думи в търсене на… какво? Признаци на наивност и отчаяние — каквато и да е слабост, от която можеха да се възползват. „Кукичка“, както обичаше да го нарича Лес — сваляне на гарда, което откриваше набелязаната жертва за атака. Дей мислеше за това по-скоро като за уязвимо място, Ахилесова пета. Треньорът им Джордж Къндик ги беше научил на същото: да внимават не само за силните страни на противника си, за техните запазени удари, а и за онова, което прикриваха с тях. За това как може би предпочитаха един определен ъгъл за атака, защото трябваше да компенсират по-слабия си заден крак.