— Оженил си се за нея, защото я обичаш — продължи той все по-смело, докато топлината разцъфваше у него. — Избрал си я, и сега двамата си принадлежите един на друг. От това няма как да се върнеш, колкото и да се опитваш… колкото и трудно да стане.
— Говориш така, все едно това е някакво наказание — промърмори Марк в чашата си.
Дей сам се изненада от себе си, като се разсмя. Тогава и Марк се разсмя.
— Така си е, Марк Флечър. Така си е — понякога. Но няма по-тайнствено и по-чудно преживяване, което може да се случи на човека.
Когато барманът го доближи, за да допълни чашата му, Дей му махна в знак, че не иска повече. Беше решил, че не може да… ами да маркира Марк за следващата им жертва. От тази мисъл у него отново се надигна смях.
Марк най-сетне се усмихна — и Дей видя, че е много хубав млад мъж, когато реши да го покаже. И животът му беше толкова лесен, макар и сякаш да не си даваше сметка за това — женен за тази прекрасна жена, баща на това прекрасно здраво бебе. Беше последвал сърцето си и беше ударил печалбата. Дей си помисли, че ако някой трябваше да е способен да открие щастието, това бяха мъже като него.
Двайсет и трета глава
Рязко почукване на вратата събуди Ани от сън — дълбок и лепкав, изпълнен с дъжд и преображенията на спомени в сънища: изумрудени поля от детелини, разсечени от градски улици; океанът, който се разбива в скалите на Балинтой; океанът, оголил бели зъби; океанът, протегнал бели ръце; океанът, който зове и ридае с гласовете, пленени в него…
Тя примигна и разтърка очи. Не вярваше да е спала много дълго; имаше чувството, че току-що е свалила униформата си и е пропълзяла на тясната си койка. Усещаше тялото си мъничко и голо в тънката нощница. В тъмното чу как Вайълет простена нещо от другата страна на каютата. Който и да беше човекът пред вратата, беше събудил и двете.
Тя отвори и видя на прага Алигзандър Литълджон, първия помощник на старшия стюард Латимър. Той отговаряше за нощната смяна, като надзираваше малкия екип от стюарди, който подготвяше кораба за следващия ден, като подреждаше шезлонгите на палубата и лъскаше перилата, презареждаше с продукти, почистваше пепелниците и плювалниците. Литълджон стискаше фуражката си в ръце, очевидно изпълнен със сериозно притеснение от факта, че се е наложило да почука на вратата на стюардесите посред нощ.
— Извинявай, че те будя, мис Хебли, но в служебната каюта на стюардите позвъниха за теб.
Ани и Вайълет се спогледаха: беше извънредно необичайно пасажерите да викат определените им стюарди след определен час вечерта, и когато го правеха, обикновено се отзоваваше някой от хората на мистър Литълджон.
— Коя каюта? — попита Ани, докато се навеждаше да вземе обувките си.
— На мисис Астор.
Тази каюта изобщо не беше от нейните. Литълджон се беше объркал.
— Е, значи ти трябва Вайълет.
Литълджон въздъхна.
— Знам, мис Хебли, но според теб защо дойдох чак дотук? Мисис Астор подчерта, че иска да отидеш ти. Нали знаеш, че са приятели на Исмей?
Стюардът говореше за Джоузеф Брус Исмей — директора на транспортната компания „Уайт Стар“, който беше на борда на „Титаник“ за първото му плаване.
— Когато мисис Астор поиска нещо, тя го получава.
Ани забърза по коридора, само по нощница и лека връхна дреха. В кораба през нощта беше толкова тъмно — примигваха само лампичките по коридорите, които изплуваха пред очите ѝ и оставаха зад нея. Тресеше я тревога. Последният път, когато я бяха повикали да помогне на семейство Астор, беше онази вечер, в която бе умряло момчето от прислугата им.
Тя посегна за брошката, но се сети, че беше останала в джоба на работната ѝ престилка. По някаква причина без нея се чувстваше откъсната от действителността.
По каква причина можеше да я повика Мадлен Астор? И как само я погледна Вайълет… Явно подозираше Ани, че се опитва да открадне от нейните пасажери, несъмнено с надеждата за щедър бакшиш в края на пътуването. Колкото и да се кълнеше Ани, че случаят не е такъв и почти не познава Мади Астор, не можеше да стори нищо, за да изтрие обидата от лицето на Вайълет.
Мисис Астор вече беше облечена с кожено палто, когато Ани пристигна. Освен това беше наметнала шал на раменете си и обувките ѝ бяха закопчани, а от ръкавите на палтото се подаваха дантелите на нощницата. С изключение на това първокласната каюта изглеждаше така, както можеше да се очаква в този час — тъмна и притихнала; съпругът и кучето Кити, порода еърдейл териер, сигурно бяха дълбоко заспали в съседното помещение.