— Кажи ми сега, мис Хебли, откъде си? Не говориш с британски акцент.
Фамилиарните отношения с пасажерите не се насърчават.
— От едно малко градче в Ирландия. Няма откъде да ви е познато.
— Вероятно си права, защото никога не съм била в Ирландия. А изпитанието на бременността? Не споделяме ли поне това? Имаш ли деца?
По причини, които не можеше да определи, този въпрос я разтревожи, като накара в корема ѝ да се извие хлад.
— Не, мадам — отвърна бавно тя. — Искам да кажа, Мади. Нямам дете…
— Нито съпруг? — продължи да я разпитва Мади. — Или… любим?
— Не, Мади — отговори Ани.
Студеният вихър се вледени още повече, така че смрази гърдите ѝ.
— Да, сигурно е така.
— В смисъл? — попита тихо Ани.
— Ами… просто… у теб има нещо много… недокоснато.
— Недокоснато? — повтори тя, макар и да знаеше какво имаше предвид богатата наследница.
— Невинно. Детско.
От тези думи ѝ прилоша. Господ обича добрите момичета, Ани.
— Но сигурно — продължи Мадлен, — имаш някакви интереси, мис Хебли? Хобита? Суеверия?
— Суеверия?
— Ами нали разбираш, вярвания. Вярваш ли в духове например?
Бяха стигнали до едно пусто задно стълбище.
— Мисля, че трябва да се връщаме — рече тихо Ани. — Нали не бива да се качваме и да слизаме по толкова много стъпала? Сигурно не ви се отразява добре.
— О, напротив, да продължим тази експедиция — отвърна Мади с необичайна решителност.
Все едно се преструваше, че се наслаждава на разходката, но в действителност нарочно беше довела Ани на това място. Но това нямаше как да е възможно, нали така?
Или целият живот беше едно огромно невъзможно нещо?
Ани отново се почувства объркана, все едно вече не знаеше кое е истина и кое — не. Но беше сигурна в едно — не се чувстваше в безопасност.
Двете бавно слязоха по стълбите, които ги отведоха още по-навътре в мрака на кораба.
— Исках да те попитам нещо — рече изведнъж Мади.
Значи това беше действителната причина да повика Ани тази вечер. Тя се смълча в очакване.
— Когато дойде в каютата на мистър Стед преди две вечери, за да… потърсиш доктор. Какво… имам предвид, какво точно видя? Искаше ми се да ти обясня какво правехме всички там.
Ани вече знаеше какво бяха правили. Нали беше помогнала на Стед да събере необходимите принадлежности? Въпреки това не отговори.
— Провеждахме спиритически сеанс. За да призовем духове. Правехме го най-вече за забавление — някой беше споменал за това, че е чул някакъв глас да го вика от водата, такива неща. Но сетне ти се появи, а след това Теди…
— Много съжалявам за случилото се, мисис Астор. Сигурно ви е било ужасно трудно — рече предпазливо Ани.
Мади я стисна по-здраво за ръката.
— Да, наистина, но не е само това. Според мен тук има нещо опасно. Нещо на борда на този кораб, което не ни мисли доброто. Нима понякога не го усещаш?
Искаше ѝ се да отрече и да каже на Мади, че тези тревоги са безсмислени и неоснователни.
Но самата Ани едва тази сутрин беше казала на самия мистър Стед, че вярва в същото.
Възможно ли беше това да е просто съвпадение?
— Не отричам… — поде бавно тя, като се опитваше да прецени какво би било подходящо да отговори според мистър Латимър. — Не отричам, че понякога на един кораб с толкова големи размери човек може да се почувства много… уязвим.
— И уловен в капан, не мислиш ли? Ако нещо ужасно се случи сред нас, никой няма да може да избяга от него.
Ани наистина се чувстваше уловена в капан — особено в този момент.
— По-добре да ви върнем в леглото — рече тихо тя.
Мади рязко ги накара да спрат.
— О, виж — възкликна тя.
Ани си даде сметка, че са стигнали до вратата на басейна. По това време беше затворен, разбира се, но двойната врата беше снабдена с илюминатори, които светеха в треперливо зелено-синьо от лампите около басейна. Усещането беше за нещо свръхестествено.
— Хайде, ела — прошепна Мади, като бутна вратата.
Тя се отвори. Ани знаеше, че вратите на общите помещения рядко се заключваха. Библиотеката, салонът за пушачи и залите за игри, дори детската зала: пасажерите трябваше да имат достъп до всичко. Пасажерите от първа класа, разбира се.
— Да влезем — рече Мади, като прекрачи прага. — Хубаво е за бременността.