— Според мен не бива — отвърна Ани, но вече беше очевидно, че Мади няма никакво намерение да я чуе.
Тя последва дамата от висшето общество в празното помещение. Беше просторно като пещера. Стените, облицовани с бели плочки, излъчваха призрачно сияние в мрака. Светлината на лампите подскачаше по тихите вълнички във водата и играеше по тавана, все едно вътре заедно с тях имаше нещо живо — някакво чудовище, което ги причакваше в сенките.
Мади разкопча дебелото си палто и го пусна на един стол. Сетне съблече презглава нощницата си — широка и лека, несъмнено ушита от най-луксозните вносни материи, така че беше фина като паяжина. Най-богатата жена на света остана пред Ани по долни гащета до глезените и френска копринена камизола.
Ани нямаше друг избор, освен да застане на колене пред нея, за да ѝ помогне да си свали обувките.
След като тя се съблече, Ани свали и собствената си връхна дреха и първа влезе във водата, където рязко си пое дъх от студа. Басейнът трябваше да се отоплява, но водата още беше хладна и далеч не беше онова, което очакваше по това време. Тя помогна на Мади да слезе по стъпалата, като през цялото време се чудеше защо тази жена прави това. Не личеше да ѝ харесва особено. Стискаше зъби, докато се отпускаше във водата, инч по инч.
— Е, разкажи ми за възпитанието си — рече Мади през зъби, които леко тракаха.
Защо продължаваше с тези лични въпроси? Беше изтощително.
— Няма нищо за разказване — отговори Ани, като придържаше Мади за лакътя, докато тя едва-едва пристъпваше напред по хлъзгавия мраморен под. — Аз съм обикновено момиче от провинцията като стотици други ирландски девойки.
Мади я дари със загадъчната си усмивка.
— Сигурна съм, че това не е вярно. Не се съмнявам, че в теб има много интересни неща. Искам да опозная истинската Ани Хебли.
— Не знам за какво говорите, мадам.
Това вече не беше просто дразнещо; Ани започваше да се плаши. Все едно тази жена… добре де, това момиче — не беше съвсем наред. Защото въпреки луксозните си модерни дрехи и големия си корем Мади Астор си оставаше едно младо момиче. Дори Ани го виждаше.
— Моля ви да не ме разпитвате повече за миналото ми, мисис Астор. Не обичам да се сещам за миналото.
— Как можеш да кажеш такова нещо? — сгълча я Мади. — Миналото ни прави такива, каквито сме. Миналото е мястото, откъдето идваме.
Тя нагази по-дълбоко във водата. Ани отново нямаше друг избор, освен да я последва.
За едно богато момиче като нея беше лесно да каже това. Нейното минало несъмнено беше изпълнено с розови спомени. В миналото ѝ нямаше нищо, което да я накара да се разплаче и да ѝ се прииска никога да не се беше раждала.
Ани усещаше как устните ѝ посиняват, а кожата на цялото ѝ тяло настръхва. Водата вече им стигаше до средата на гърдите.
— Не ви ли се спи вече, мадам? Може би е време да ви върнем в каютата и…
Но младата жена рязко спря на мястото, докъдето беше стигнала.
— Доведох те тук по една определена причина, мис Хебли. Просто трябва да знам отговора на един въпрос.
Ръката, с която държеше Ани над лакътя, изведнъж се стегна яростно — по-силно, отколкото можеше да си представи Ани. Вече я държеше, все едно си мислеше, че Ани може да избяга.
Но защо да бяга от нея? Нали отговаряше за тези хора…
— И тази причина е да разбера дали си онази, за която се представяш.
Беше необичайно обвинение, което заби острието на страха право в сърцето на Ани. Тя потрепери от студ и от усещането, че не знае какво да отговори. Понякога дори сама не знаеше коя е. Миналото ѝ не беше просто болезнено, а потънало в мъгла. Бъдещето ѝ също. Беше уловена в капана на някакъв облак във времето и съществуваше само в този миг, в това странно пътуване между световете.
Коя съм аз?, запита се тя, докато се взираше в устните на Мади — страховито стиснати. Мади не гледаше Ани, а водата. Като Стед с неговия гадателски съд — все едно по нея можеше да прочете бъдещето.
Мади Астор дръпна Ани за ръката.
— Погледни, Ани. Нямаш отражение.
Ани се втренчи във водата. В басейна беше тъмно. Нямаше достатъчно светлина, за да различи нищо, какво остава за отраженията им.
— Защо нямаш отражение? Не мислиш ли, че това е странно?
— Не разбирам за какво говорите…
Водата около тях беше развълнувана от движението им — бяха обгърнати в концентрични кръгове, които бягаха все по-далеч от тях.
— О, Ани — прошепна тихо Мади. — Толкова съжалявам.
А сетне я натисна — с всичка сила. Така че главата на Ани да потъне под повърхността на водата.