Ани беше толкова потресена, че се вцепени в неведение какво изобщо се случваше. Но ръцете на Мади ставаха все по-яростни и решителни и Ани най-сетне осъзна колко преднамерено беше всичко.
Мадлен Астор се опитваше да я удави.
Беше стиснала Ани за косата и здраво държеше главата ѝ под водата. Беше я потопила още преди Ани да разбере какво става, и затова устата на Ани, очите ѝ, носът ѝ, незабавно се напълниха с вода. Очите я заболяха от солите, които стюардите сипваха в басейна.
Тя се опита да се освободи, но Мади беше силна като за ръста си. Ръцете на главата на Ани я задържаха независимо колко се мяташе. Освен това Ани запази достатъчно присъствие на духа, за да не навреди на бременната жена или — не дай боже — на бебето.
Изминаха няколко мъчителни мига. Тя се задави с водата. Гърдите ѝ започнаха да горят.
Нещо тежко — коженото палто, помисли си замаяно тя — се спусна върху нея като баласт, и макар басейнът да не беше дълбок, Ани се затрудняваше да се измъкне, притисната до плочките на пода.
Трябваше да си поеме дъх, иначе…
Това наистина се случваше. Тя продължаваше да се бори, но бавно губеше сили да се съпротивлява.
В някои отношения щеше да бъде истинско облекчение да умре. Тази мисъл я стресна — откъде се беше появила? Ани се беше уморила да се противопоставя. Да бяга. Да се опитва да забрави всичко, което беше понесла.
Господ обича добрите момичета, Ани.
Дали дори Той щеше да я приеме?
Мехурчетата около нея сякаш я носеха нагоре. Сякаш искаха да я отнесат със себе си.
Нека да си отида, помисли си тя.
Ала сетне заедно с тази мисъл изникна друга, но не беше нейна — беше на самата вода…
Не. Още не си готова.
Тя чу тези думи по-ясно от всичко, което беше чувала през живота си.
Още не си готова.
Този глас ѝ беше познат.
В трескавите мигове, докато се съпротивляваше срещу силата, която я притискаше надолу, и се бореше с порива да нагълта още вода, да изпълни дробовете си с нея, тя си спомни: онзи ден на брега, когато още беше малко момиченце и подскачаше от скала на скала. Хубавата жена с дългата тъмна коса, която очакваше своя любим, който никога нямаше да дойде. Чудният блясък по краката ѝ, все едно бяха покрити с опалесцентни рибени люспи. Ани отново чу този глас с характерната му нотка на самота и копнеж за нейните Невинни рожби.
Още не си готова.
Сякаш нечия великанска ръка я повдигна, за да я възнесе от водата. Силата на това движение събори Мади Астор и я потопи на свой ред.
Ани стигна до ръба на басейна, като кашляше и се давеше, и се изтегли навън. Запълзя, като пръхтеше и плюеше вода. Студените прогизнали дрехи ѝ тежаха и я притискаха към облицования с плочки под. Ръцете ѝ бяха вкопчени в плочките по ръба на коварния басейн, все едно можеше да се задържи на сухо с върховете на пръстите си. Благодарна за пода под себе си. Поемаше от сладкия въздух на огромни глътки, а по лицето ѝ се стичаше вода.
Мади се срина на колене до нея, подобно на прогизнала Дева. Цялата се тресеше.
— Прости ми, Ани! Не знам какво ми стана. Толкова съжалявам, просто исках да…
Ани инстинктивно се отдръпна по-далеч от нея.
— Не ме докосвай…
Мади вдигна ръце в знак на поражение.
— Не разбираш ли? Това беше единственият начин да съм абсолютно сигурна. Така казват всички. Ти нямаше отражение, Ани. Точно така разбрах, че нещо не е наред. Помислих си… помислих си, че си обсебена.
— Какво? — просъска Ани.
Чудно защо, Мади вече плачеше.
— Нямаше да те удавя, Ани. Опитвах се само да прогоня духа от теб…
Точно така; тя едва не беше загинала. Ани погледна към басейна, където водата още се мяташе от тяхната борба и примигваше срещу нея.
— Преследва ме зъл дух. Бях убедена… убедена — Мади дълбоко си пое дъх, преди да продължи, — че се е вселил в теб. Бях сигурна, че духът те е обсебил. Опитвах се да защитя бебето си. Затова го направих, не разбираш ли? Една майка е готова на всичко, за да защити децата си — би трябвало да го разбереш…
Ани с мъка се изправи на крака, като едва не се препъна в прогизналата си нощница. Отказваше да погледне Мади Астор. Единственото, което искаше, беше да се махне от тази луда жена колкото можеше по-скоро.
— Врачката ми каза, че всички, които обичам, ще умрат. Трябва да ми повярваш.
Мади продължи да върви след нея с босите си крака, прегърнала голите си мокри ръце над лактите от студ.
— Теди ми беше като малко братче. Нямах си никой друг! Не можех да изгубя и бебето си. Нали разбираш? Нали няма да кажеш на Джак — на мистър Астор — за това, което се случи? Той толкова ще се ядоса. Не знам какво може да направи. Вестниците пишат толкова ужасни неща за нас… Трябва да ми обещаеш, че няма да се обърнеш към вестниците. Ще ти платя…