Гласът на Мади Астор изтъня и се стопи, докато Ани подтичваше по коридора, стиснала връхната си дреха под мишница, а обувките — в другата ръка. След нея оставаше тънка водна пътека.
Този път Мади Астор беше в безопасност, макар и да не го знаеше. Лудата богата жена не разбираше, че Ани никога нямаше да се обърне към пресата, за да разкаже за това. Нямаше как да го направи, докато бягаше от собствените си демони.
А освен това в тънкия умолителен глас на Мади имаше нещо толкова жално, толкова жалко, че Ани едва ли не — едва ли не — почувства болката на тъгата и отчаянието в него, сякаш бяха нейните собствени.
1916
Двайсет и четвърта глава
19 ноември 1916 година
„Британик“
Корабът се люлее под краката на Ани. Вълните навън вече се надигат на височина от трийсет фута. Толкова са високи, че повдигат плаващата болница във въздуха. В един миг носът на кораба сочи почти право към небето, а в следващия натам сочи кърмата. Останаха в Неапол още един ден, като се опитваха да избегнат бурята, но след като лошото време продължи без признаци за подобрение, капитанът нареди „Британик“ да продължи плаването си. Половината от пациентите са в безпомощно състояние от морската болест, лежат по гръб и повръщат в кофи, а от устата им се изтръгват само стонове и молби към малцината от екипажа, останали на крака. От палубата надолу се излива вода, процежда се под вратите и тече по подовете, така че е крайно рисковано да се върви по тях. Пациентите са инструктирани да остават колкото може повече по наровете си, за да избегнат допълнителни наранявания.
Миризмата на мокра вълна — един от стюардите е успял да направи така, че всички одеяла да се намокрят, а вълната задържа влагата като гъба — се смесва с тази от кофите с повръщано, така че в отделението се носи ужасна воня, едновременно на кисело и плесен. Стомахът се преобръща от нея, а миризмата тежи във въздуха като зловонно изпарение. Персоналът е в крайно ограничен състав, след като мнозина от медицинските сестри и санитарите са се предали на морската болест и са се затворили в каютите си. Останалите мърморят, че някои от мнимите болни се скатават, като използват бурното море за оправдание да си починат малко, преди да поемат основната част от пациентите в Мудрос, защото там ги чакат много ранени. Не че има значение: корабът е пълен само на една трета от капацитета си, така че на разположение има повече доктори и медицински сестри, отколкото трябват за наличните пациенти.
Ани е останала на работа; няма нищо против. Предпочита да бъде заета. Така може да наглежда Марк, докато наоколо има по-малко хора, които да се питат защо се занимава толкова много с този определен пациент. Чула е, че отново е дошъл в съзнание, и гърдите ѝ се стягат, когато си спомня колко объркан беше преди, колко… изплашен. Но сега би трябвало да е по-добре. Тя ще успее да го успокои. Всичко ще бъде така, както би трябвало да бъде.
По пътя спира до количката от столовата, за да му занесе чаша чай и крутони. Докато чака на опашка, чува как няколко медицински сестри по-напред си говорят за хубавия лейтенант, ранен в главата, който току-що е дошъл в съзнание. Сигурно е Марк. Явно е помолил старшата сестра Мерик да го премести в друго отделение. Казал е нещо за това, че иска друга медицинска сестра да се грижи за него.
Двете сестри продължават да си бъбрят — Откога пациентите имат право да избират кой ще се грижи за тях? Някои мъже са толкова нагли; естествено, нали е офицер — те си мислят, че могат да заповядват на всички — но Ани остава като зашеметена. За миг едва не забравя къде се намира. Марк е в нейното отделение. Тя е неговата медицинска сестра. Явно е станало някакво недоразумение. Може би причината е някое момиче от другата смяна. Той несъмнено нямаше да помоли да го преместят, ако си беше дал сметка, че по този начин ще я изгуби.
От друга страна, това означава, че вече може да говори! Мисълта за това изведнъж е повече, отколкото може да понесе; едва си поема дъх, когато осъзнава какво означава.
Но когато влиза в отделението, вижда неговия нар празен. За един несдържан миг я разкъсва ярост: Не и сега, когато се събрахме отново. Не и сега, когато сме толкова близо един до друг.