След двайсет минути, в които посещава последователно всички отделения, Ани най-сетне стига до едно малко усамотено място с половин дузина нарове за пациенти, от които са заети само два. Не се виждат медицински сестри. Всъщност не се вижда никакво движение. Атмосферата е натежала от тягостно усещане и Ани се пита дали това не е някакво специално отделение за по-тежки случаи: и двамата пациенти са с превързани глави; и двамата лежат неестествено неподвижно, ако не се смята лекото повдигане и отпускане на гърдите им под еднаквите одеяла.
Ани остава за момент на прага, като едва ли не се бои да влезе — бои се от мисълта, че това може да е той. Поглежда разписанието на вратата и разпознава имената на медицинските сестри, зачислени към това отделение — мис Дженингс и мис Хоули. И двете са с богат медицински опит. И двете държат на реда и правилата, така че сигурно ще я смъмрят, ако се върнат и я открият тук.
В ъгъла лежи Марк.
Докато го доближава, той се обръща към нея. Не може да сбърка лицето му с никое друго, дори с превръзките на челюстта и грозната рана, обезобразила дясната му страна. Очите му са отворени.
И в този миг стомахът ѝ се свива. Защото тя разбира от начина, по който се променя атмосферата в помещението — а тялото му се сковава — че той не се радва да я види.
Значи слуховете са верни. Той наистина е пожелал да го преместят по-далеч от нея. Но защо?
— Разбрах, че си се събудил — казва му тя, престорено жизнерадостно.
Той неловко се размърдва под одеялото. Като уловен в капан. Ако не знаеше истината, едва ли не щеше да си помисли, че отново изглежда изплашен. Внезапно ѝ хрумва, че може би просто е травмиран от преживяването. От самата мисъл за това, че е повален на друг голям кораб — след всичко, което е преживял, което са преживели и двамата. Опасенията ѝ се разтварят в съчувствие към него.
— Ани — казва той.
— Значи все пак ме познаваш — отвръща тя, а гласът ѝ внезапно се изпълва с облекчение и радост.
— Успя да ме откриеш.
— По-скоро съдбата ни събра — отговаря тя, като усеща как страните ѝ пламват.
— Отдавна не вярвам в съдбата.
Горкият човек. Тя пристъпва до него и се опитва да вземе ръката му в своята, но той я отдръпва.
— Както виждаш — казва той, — преместиха ме в друго отделение. Значи вече сигурно няма да бъда твой пациент.
— Можем да оправим това. Ще кажа на мис Дженингс да…
— Не — моля те.
Той облизва устните си, обзет от колебание. На челото му пада един непокорен кичур; косата му е прошарена.
— Така е по-добре, не мислиш ли? Това не е хубаво за нито един от нас двамата. Спомените.
Той потреперва.
— По-добре да оставим миналото да си отиде.
Завладява я чужд спомен — не от онези, за които говори той. Не от „Титаник“, за всички онези хора, които пропадаха с писъци в ледените дълбини. А по-ранен спомен. Нещо от… необятната сива мъгла на миналото. Тя пази толкова малко връзки с онова време, че може би просто е сън. Спомня си: лай на пушки призори. Баща ѝ, заедно с братята ѝ, влачи у дома една сърна; тя гледа, докато я дерат и отцеждат кръвта, и я почистват от вътрешностите — целия епичен процес. Спомня си думите на един мъж, за когото си мислеше, че завинаги е заличила от паметта си — и тези думи отекват обратно до нея. Изречени са с мекия глас на млад свещеник, докато тя беше коленичила пред него и ридаеше. Толкова е жестоко, беше му казала тя — за лова. За убитата сърна. Не, беше отвърнал успокоително той. Топло докосване на ръка по косата ѝ. Не, Ани. Остави мъртвите.
Но, Дез…
— Но, Марк…
— Моля те — казва той и гласът му пресеква, преди да продължи. — Остави го. Остави ме.
— Но аз трябва да ти кажа толкова много.
Той повдига вежда. Любопитно му е, но не иска да си докара още грижи, като попита.
— И двамата знаем какво се случи между нас на „Титаник“.
Думите се изливат като порой. Тя не иска да говори толкова направо, особено когато друг пациент може да я чуе, но няма време. Марк е преместен далеч от нейните грижи, а дежурната сестра всеки момент може да се върне.
— За какво говориш?
— Не може да си забравил. За начина — начина, по който ме докосваше. И ме прегръщаше. Онази нощ. Когато се открихме. В дима от огъня.
Думите ѝ са разбъркани, заедно с картините, които образуват. Хаос от докосване и усещане, желание и объркване, заровен толкова дълбоко в нея, че вече няма никакъв смисъл, ако някога изобщо е имал.
— В салона за пушачи. Онази нощ. Онези неща, които направи с мен — продължава тя, останала без дъх. — Онези неща, които направихме заедно.