Тя вече шепне, пламнала, като се бори да преглътне сълзите си и да удържи пороя на спомените. Топлината на устата му. Как главата ѝ се беше замаяла от докосването му, как беше проплакала името му в кожата на шията му. Огънят в нея е толкова жив, че се изненадва как не е избил през кожата ѝ, за да я възпламени от копнеж.
Но той я гледа втренчено, сякаш е заговорила на непознат език, все едно е паднала от небето. Сякаш я вижда за пръв път.
— Не знам за какво говориш. Между нас не се е случило нищо, Ани. Може да е имало малък флирт. Разбирам защо може да си останала с такова впечатление. Но нямаше нищо повече.
Нямаше да я нарани по-силно, ако я беше ударил. Тя не може да повярва, че го е казал в лицето ѝ. Невярващото му изражение е искрено. Изглежда озадачен и разгневен.
Тя инстинктивно посяга към шията си за разпятието. Но то не е там, разбира се. Изгуби го на „Титаник“ преди четири години.
— Марк…
Тя се взира в строго сключените челюсти на Марк, в стегнатата превръзка на главата му, и се надява той да се усмихне, за да ѝ спести болката от отричането си. А сетне осъзнава: раната на главата. Сигурно е заради това. Каквото и да го е пратило в несвяст и да го е ранило в челюстта, трябва да е увредило и паметта му. Това е причината да не си спомня какво бяха един за друг.
Не си спомня, това е всичко. Но с времето ще си спомни! И все пак — този срам, който изпитва, когато я гледа така, все едно е лъжкиня, я оставя без дъх.
Точно в този момент зад нея се прокрадват стъпки. Върнала се е мис Дженингс — слаба руса жена с малко носле и близо разположени очи.
— Какво правиш тук, мис Хебли? Това не е твоето отделение, нали?
Жената скръства жилавите си ръце на гърдите. Сигурно е била предупредена за Ани.
— Разбира се, явно съм се объркала — промърморва в отговор тя и бързо се извръща от Марк, за да се отдалечи.
Изпитва внезапна нужда да бъде далеч оттам, по-далеч от Марк и студения му втренчен поглед.
— Съжалявам, че те притесних — прошепва тя.
Чувства се така, все едно неволно е настъпила нечий гроб. Пластовете на греха, обидата и предателството се трупат връз нея като купчини пръст. Значи не е настъпила чужд гроб. Гробът е нейният.
Късно е. Ани се е изправила до таблата с хирургическите инструменти. От другата страна на илюминаторите все още цари нощ, но небето се превръща в сребърното на изрядно подредените метални инструменти, които искрят по таблата.
Трябва да ги провери по опис, преди да започнат операциите, но е толкова разсеяна, че не успява да се съсредоточи. За да попречи на мислите си да се разбягат, докосва всеки инструмент подред — клема, ретрактори, форцепс, скалпели, ланцет, троакар — докато ги проверява по списъка.
Но няма полза; мислите ѝ не спират да препускат напред към онова, което предстои да се случи. Марк ще дойде на себе си. Това е просто фаза, краткотрайна загуба на ориентация. Във всеки случай, той ще разбере, че се нуждае от нея. Ще има нужда от нея, за да го придружи в Америка, където да потърси дъщеря си. Ще има нужда от успокояващото въздействие на Ани, от нейния оптимизъм. А освен това ще има нужда и от някого, който да гарантира за него пред властите — човек, който го е познавал като съпруг на Керълайн Флечър. И ще има нужда от жена, която да му помогне да отгледа дъщеря си.
Твърде късно забелязва, че се е порязала по ръката. Не е внимавала достатъчно, когато е посегнала към един от скалпелите. Острието е толкова добре наточено, че не е усетила кога е срязало плътта ѝ, но когато поглежда, всичко е лъскаво, мокро и алено. Кръвта тече по ръката ѝ, капе по полата ѝ.
Паниката я изпълва като прилив. Сигурно се е порязала лошо, за да има толкова много кръв. Ще има нужда от шевове. Трябва да потърси доктор, но не иска да помръдне. Ще трябва да обяснява какво се е случило и да си признае, че се е отнесла във фантазиите си.
Ани вдига ръка, за да намали кръвотечението, и хуква към шкафа с превръзките. Издърпва една от купчината и събаря няколко други на пода. Превръзките подскачат, търкалят се и се развиват навсякъде като кълба прежда. Тя проклина под носа си, навежда се да ги събере и се сеща, че не, първо трябва да се погрижи за раната си, и се заема с превързването — само за да открие, че порязано няма.
Няма кръв. Ръката ѝ е здрава. Нищо ѝ няма.
Тя присвива очи, за да я разгледа по-отблизо. Възможно ли е да е зараснала? От само себе си?
Но кръв няма: нищо по ръката, нито по ръкава, нито по полата ѝ. Ани не разбира. Какво може да е станало? Нима е било чудо — поредното чудо?