Подът на операционната се втурва нагоре към нея. Има чувството, че пада. Светлините са ярки, прекалено ярки. Какво става с нея?
Ани…
Някой я вика. Глас, който не може да бъде чут.
Страхът изпълва устата на Ани с киселия си вкус.
Нали не мислиш, че ще можеш вечно да се криеш от мен?
Говори морето. То ѝ шепне от онзи ден, когато беше малко момиченце на брега на Балинтой, а сивата разпенена вода протягаше нокти към босите ѝ крака.
Обзема я студ, ужасен студ.
Дойдох за онова, което ми принадлежи. За онова, което ми дължиш. Нали си спомняш?
Никой не може да се бори с океана. Само глупак би се опитал да го стори.
В паниката си тя си спомня за онази нощ, когато Мадлен Астор се опита да я задържи под водата в басейна на големия кораб. Как на следващата сутрин изтича при Уилям Стед — добрия Уилям Стед — в търсене на обяснение за това.
— Мади Астор ми каза, че съм обсебена — рече му тя.
Беше срамна тайна — че някой може да си помисли подобно нещо за нея.
— Случва се — отвърна той тогава, като не ѝ донесе никакво успокоение. — Виждал съм го с очите си: медиуми, които доброволно допускат душите на починалите да обитават тялото им, за да могат да говорят с живите. Но съм чувал и за случаи, когато душата на умрелия населява тялото против волята на човека. Обикновена душа, попаднала в необикновени обстоятелства. Обсебването никога не е лесно. Защото душите се борят за контрол върху тялото, нали разбираш? А нощем духовете са по-силни. По-лесно могат да установят власт върху плътта, когато съзнанието спи. Когато е в покой. Сега трябва да действаме внимателно — рече той тогава. — Този злонамерен дух може би вече е отговорен за една смърт. Може би всички сме в опасност.
Тя си мислеше, че е избягала от всичко това. От всичкия страх и хаос на „Титаник“. Това ѝ беше утеха през четирите години, които прекара в приюта за душевноболни. Убеждението, че каквото и да я беше преследвало, беше потънало заедно със самия кораб. Но сега е тук, сама с шепота, ужаса и с твърдата увереност, че все пак не се е свършило.
1912
До: Лусил Дъф-Гордън
пасажер в първа класа
Луси, боя се, че противопожарната инспекция не е приключила с нас. Не останаха доволни да научат, че си напуснала страната, но аз ги уверих, че си готова да отговориш на всичките им въпроси по удовлетворителен за тях начин. Изпращам ти последния им списък по пощата. Не се отчайвай! И това изпитание ще премине. Поздрави на Козмо.
Двайсет и пета глава
Керълайн далеч не беше педантична по отношение на личните си вещи — според нея най-хубавите неща трябваше да бъдат носени, за да предизвикват възхищение и радост, а не да се прибират старателно в очакване на някой по-добър ден — но на светлината на новото утро дори тя забеляза, че два от гребените ѝ, украсени с рубини, са изчезнали. Разрови се на таблата, на която държеше по-обикновените си бижута. Там ги откри, но по този начин получи възможност да прегледа скъпоценностите си, и честно казано, остана разтревожена от видяното. Липсваха доста неща. Сигурно беше забравила едно или две, когато бяха потеглили, или ги беше опаковала заедно с домакинските вещи, които щяха да бъдат доставени в сандъци до бащината ѝ къща, но беше сигурна за няколко свои бижута, които беше приготвила за това пътуване, а сега ги нямаше. Няколко гривни, един пръстен… и златната брошка със сърце и стрела.
Сърцето ѝ заби по-бързо, когато забеляза липсата на последната: това бижу беше важно за нея. Лилиан се беше влюбила в тази брошка и се беше изказала ласкаво за нея в деня, когато беше дошла да направи пробата на Керълайн за онази синя рокля от модната къща на Лусил в Лондон. Двете си бъбриха цял следобед като истински приятелки. Керълайн, която пътуваше в траур след смъртта на съпруга си, не познаваше много хора в Лондон — само шепа от деловите контакти на баща ѝ, които да я представят, така че времето ѝ беше запълнено с покани за чай, посещения на музеи и няколко музикални салона, но не си беше създала истински приятелства. До този ден.
Тя прерови отделенията на малкото си сандъче за бижута с нарастващо раздразнение. Гневът беше придружен от безпокойство, все едно по цялото ѝ тяло бяха плъзнали паяци. Сякаш щеше да изскочи от кожата си. Каква катастрофа беше това пътуване само! Тя едва не запрати сандъчето по стената.