Керълайн не беше подозрителен човек. Беше свикнала с многобройна прислуга, която идва и си отива, и беше известна с това, че често оставя скъпоценностите си незаключени и на показ. И дори че оставя открехнати прозорците на първия етаж, когато не си е у дома. Искаше чистият въздух и слънчевата светлина да влизат в къщата, а отрицателната енергия да излиза. Сама беше такава: като отворен прозорец. И тъкмо затова се почувства още по-обидена — още по-наранена — когато откри, че някой се е възползвал от нея. Беше се облегнала на тоалетката, като преглъщаше сълзите си, когато чу вратата да се отваря зад нея, последвана от миризмата на застоял въздух и непрано спално бельо.
— Какъв беше този шум? — попита Марк, все още сънливо.
Явно очакваше извинение. Но не и днес.
— Добре че си станал. Трябва да обсъдим нещо.
Марк се скова, несвикнал на подобен тон от нейна страна. Но вместо да отговори на предизвикателството — За какво говориш? — той се озърна.
— Къде е бебето? Не е в люлката си.
— Ондин беше неспокойна, така че бавачката я изведе на разходка на панорамната палуба. Помислих си, че от чистия въздух може да се успокои — отвърна Керълайн.
Тя сплете пръсти пред тялото си, като се опитваше да контролира гласа си.
— Марк, някои от бижутата ми липсват.
Реакцията му беше необичайна комбинация от потрес и гняв, сякаш двете различни емоции се бореха за надмощие. Той залитна една крачка назад, а лицето му поаленя. След миг, в който сякаш не можеше да намери думи да отговори, той рече:
— Сигурна ли си?
— Дали съм сигурна? Разбира се — отвърна тя, като се пребори с желанието си да му се сопне в отговор.
— Не исках да кажа, че се съмнявам в теб. Просто това… изглежда толкова малко вероятно, не мислиш ли? Имам предвид, кой би откраднал бижутата ти на борда на този кораб?
— Моля ти се, Марк. Все пак не сме сами. Оттук по цял ден и по цяла нощ минават всякакви хора. И не се прави, че се държа неразумно.
— Виждам, че си разстроена, Керълайн, но нека да запазим хладнокръвие. Първо трябва да претърсим старателно цялата каюта…
Само не казвай, че може да съм забравила къде съм ги оставила, все едно съм малко дете.
— Сигурно просто си забравила къде си ги оставила, каквито и да са те.
Тя потисна желанието си да му изкрещи.
— Значи смяташ, че се държа неразумно, така ли? Смяташ, че съм нестабилна? Не казваше ли така и за нея? Не мислеше ли така и за Лилиан накрая?
— Керълайн.
Гласът му се прекърши, когато се спусна с цяла октава по-ниско. От болезнената му гримаса разбра, че е прекалила. Бяха си обещали никога повече да не произнасят нейното име.
Но Керълайн вече не можеше да се овладее. Гневът ѝ беше стигнал до мястото, откъдето нямаше връщане назад. Можеше само да смени посоката и да продължи.
— Къде беше снощи? Събудих се посред нощ и те нямаше. Чаках те с часове, но ти не се прибра.
Той я изгледа извънредно странно, все едно я виждаше за пръв път.
— Не можах да заспя, това е. Излязох да се разходя и се загубих.
Беше трудно да отрече това твърдение. Но и не го прие.
Ала вместо да обясни отсъствието си, той смени темата.
— Според мен състоянието на Ондин се влошава, не мислиш ли?
— За какво говориш?
Той пристъпи до празната люлка и скръбно се загледа в нея.
— Няма енергия, няма апетит…
Керълайн нямаше търпение за това.
— Нали не предлагаш да я заведем при корабния лекар? От него няма никаква полза. Ще я заведа на лекар, когато пристигнем в Ню Йорк.
— Да, да, добре… Но какъв е проблемът според теб? Тревожа се за нея. Налага се да призная, че след като говорих с мис Хебли…
Името на стюардесата я раздразни като стържене на нокти по черна дъска.
— Говорил си със стюардесата за нашето бебе?
— В това със сигурност няма нищо лошо. Все пак тя ни помага с грижите за Ондин и…
Керълайн не успя да отговори веднага, толкова беше бясна. Каквото и да се опиташе да каже в този момент, щеше да прозвучи като бръщолевене. Но Марк се взираше в нея, все едно си беше изгубила ума, така че тя се насили да каже:
— Искам да прекратим тази уговорка, Марк. Смятам, че в това момиче има нещо сбъркано, ако трябва да съм искрена. Не ми харесва как непрекъснато се навърта наоколо и идва във всякакви часове на денонощието. Все едно е развила някаква мания по нас. А може и да е повече от мания. Може би бижутата ми…
— Мания? Минали са само три дни. Не можеш да подозираш стюардесата в…