— А кой друг може да е?
И двамата хвърлиха поглед на стола, където обикновено седеше бавачката.
— Не знаем какви ги върши мис Хебли, когато е тук сама. Трябва да ти кажа, Марк, че никак не ми харесва как взимаш страната на стюардесата.
— Не е честно да го казваш. Не взимам страната на никого…
— За глупачка ли ме смяташ? Забелязах как те следва навсякъде като някакво влюбено пале. А ти не правиш нищо, за да сложиш край на това. Мисля, че вниманието ти харесва.
Ето, беше успяла да го стори: беше го ядосала. Все повече заприличваше на Лилиан, ако това изобщо беше възможно. Той рязко вдигна глава и за момент изглеждаше, че едва се сдържа да не ѝ се нахвърли. Вместо това остана на мястото си, като трепереше, стиснал с две ръце колана на халата си.
— Кажи ми къде беше снощи?
— Вече ти казах, не успях да заспя. Разхождах се по коридорите.
— Видя ли те някой?
— За да потвърди моята версия? Това ли изискваш от мен — свидетели?
Той глухо се засмя, преди да продължи:
— Беше късно. Повечето хора бяха заспали. Предполагам, че може и да съм се разминал с някого от екипажа на едно или друго място… А след това видях мис Хебли. Беше претърпяла премеждие. Беше прогизнала до кости и аз ѝ помогнах да се прибере в стаята си.
— Премеждие? Какво премеждие?
В думите му нямаше никакъв смисъл.
Той се скова.
— Съжалявам — тя ме помоли да не говоря за това.
Керълайн кресна:
— Това е толкова удобно, та чак е абсурдно, не смяташ ли? Господи, Марк. Честно, как очакваш да реагирам на подобно нещо?
— Очаквам, че като моя съпруга ще повярваш на това, което ти казвам.
Можеше и да е някой непознат, застанал пред нея. Пръстите я засърбяха от желанието да изрови още една доза от лекарството си — нервите ѝ сякаш горяха. Но не беше в настроение да дава повод на Марк да коментира.
Хрумна ѝ мисълта, че може би не той беше непознатият, а тя. Няколкото кратки дни на този кораб я бяха променили. Беше като обсебена. Може би наистина беше полудяла.
— Просто… имам нужда да остана сама. Можем да поговорим за това по-късно.
Тя го изостави да стои по халат, със зейнала уста, и усети студеното твърдо докосване на бравата под ръката си, когато затвори вратата след себе си.
Двайсет и шеста глава
Шумът от кавгите се чуваше чак от голямото стълбище.
Уилям Стед дълбоко си пое дъх, преди да влезе.
Нямаше търпение това пътуване да свърши. Причината не беше в кораба — беше прекрасна машина, конструирана толкова добре, истинска гордост за инженерната наука — а в злощастната му съдба да бъде натоварен с толкова неприятни хора. И в собствената му злощастна съдба да няма никакъв начин да избяга от тях. Беше се отправил към „Кафе Паризиен“ за закуска, а те вече бяха там: събрани около тръстиковата маса, семейство Астор и семейство Дъф-Гордън. И непоносимият развратник Гугенхайм, вонящ на любовни приключения с онази французойка, която беше довел със себе си и я държеше в отделна каюта, все едно никой не се досещаше за игричката му. А на мястото до него току-що се беше настанила Керълайн Флечър.
Докато Стед приближаваше масата, Астор махна на един стюард, който дойде незабавно. Сигурно си отваряха очите на четири за него всеки път, когато се появеше на общите палуби, така че да не му се налага да търпи и секунда забавяне, преди нуждите му да бъдат задоволени.
— Ще ни трябва още един стол — рече той, като посочи към Стед.
Стюардът хукна да му донесе стол, все едно Стед беше някакъв немощен старец. Той го зае неохотно.
Астор хвърли поглед на Стед, като се опитваше да прецени дали да го заговори.
— Обсъждахме събитието тази вечер. Смятате ли да присъствате?
— Събитие?
Стед за пръв път чуваше за това, но като цяло се опитваше да отбягва дребнавите им забавления. Имаше си работа: подготвяше уводна статия, която беше обещал на вестник „Пол Мол Газет“. И реч, която възнамеряваше да държи пред Теософското общество в Ню Йорк няколко седмици след пристигането си.
— Балът на капитана — обясни сър Козмо Дъф-Гордън.
— По-добре да го нарекат „Балът на Джоузеф Брус Исмей“ и да приключат с този въпрос. Не се съмнявам, че той стои зад него. Държи да направи впечатление на първото плаване на кораба — заяви лейди Дъф-Гордън.
— Но това е безплатна реклама за вас, не е ли така? Представям си, че вие ще поставите стандарта в облеклото за бала. Дамите ще се редят на опашка за следващата ви колекция — изтъкна Гугенхайм.
— Вечният капиталист! — разсмя се Луси. — Наистина ще сторя всичко по силите си, за да оставя зашеметяващо впечатление.