В нея има нещо необичайно. Напомня ми за прислужничките и работничките от фабриките, които лекувах в приюта за душевноболни „Уилард“. Явно се беше изплашила от появата на дълги червени белези, подобни на следи от нокти, по тялото на едно бебе, за което се грижи. Може би пеленачето се беше издраскало само. Казах ѝ, че бебета понякога правят така. Тогава тя заговори по същество: на кораба се носели слухове, че при умрялото момче от прислугата е бил налице същият феномен. Жената се боеше, че на този кораб се случва нещо противоестествено. Очите на мис Хебли бяха трескави, подобно на очите на много пациенти, които съм лекувала. Очевидно не беше спала добре в последно време.
Настоях да науча повече за тези слухове, които твърдеше, че е чувала, и тя не можа да ми отговори по същество, разбира се — с изключение на това, че измърмори нещо несвързано за Мадлен Астор. Идеята ми беше да предизвикам параноята, която измъчва съзнанието ѝ. Но първоначално само предупредих стюардесата да не разпространява слухове за болест на кораба. Хората може да изпаднат в паника.
В действителност вече храня подозрения, че както мисис Астор, така и стюардесата Хебли страдат от лека форма на истерия. Знам от първа ръка колко е лесно да се случи нещо подобно в ограничено пространство, където умът няма с какво да се разсейва. Някой изразява на глас някаква тревога и преди да се усети, вече всички говорят за нея. Параноята е като заразна болест сама по себе си. Човешките същества са склонни да страдат от нея. Отдавна твърдя, че това е наследствено поведение, което сме взели от примитивните си предци — някаква форма на защитен механизъм. Предпазливите човешки същества оцеляват по-дълго, отколкото непредпазливите.
Виждала съм подобни случаи в приютите за душевноболни. Има многобройни причини жените да изпадат в истерия и макар понякога да се опитват да ги прикрият с измислици за посещения от ангели или демони, или (както е популярно в последно време) от мъртвите, обяснението по-често се крие в някаква срамна тайна, която е настроила собствените им умове срещу тях. Всички ние, и мъжете, и жените, сме същества, изтъкани от желания — както добри, така и лоши. Но всичко си има цена — и цената на това да се отдаваме на лошото за нас, често е чувството за вина; а твърде много вина разболява душата. Съвестта ни е отровена, а всяко отровено нещо някой ден трябва да се лекува — или ще загние.
Но стюардесата мис Хебли… Според мен тя се тревожи, че в нея има нещо сбъркано. Не е готова да си го признае, но видях как потрепериха устните и клепките ѝ, когато ѝ казах, че увреденото съзнание никога не може да разпознае, че е такова; това е тъжната истина за лудостта. Мнозина луди не гледат на себе си по този начин. Не мога да предположа какво се крие зад нейните твърдения. Докато се взирах в онези изплашени, измъчени очи, едва ли не сама повярвах в демони и духове.
Двайсет и осма глава
— Харесваш ми в този костюм — прошепна Лес до ухото на Дей. — Макар че предпочитам да те видя без него.
Лес си даваше сметка за изтърканата реплика, но Дей сякаш нямаше нищо против.
Сетне отстъпи крачка назад и почисти една несъществуваща прашинка от ревера на костюма на Дей.
— Във всеки случай, не гледай толкова многострадално. Това ще бъде добра репетиция за после, когато пристигнем в Америка, и ще трябва да се срещаме с организатори на боксови мачове. Трябва да се погледнеш в огледалото, за да видиш колко си хубав.
Дей се обърна да се види, като оправяше стегнатата си папийонка, докато Лес мислено си повтаряше списъка на четирите жертви, които беше набелязал за удара тази вечер. Денят беше преминал вихрено, в срещи с Вайълет, за да се промъкват в първокласните каюти на непознати пасажери и да ровят в нещата им. Лес се боеше да не обърка жертвите си — имаше толкова много подробности, които трябваше да запомни — и си беше записал бележки на един лист хартия. Първо беше Хенри Харпър — заклет безделник, който се възползваше от щедростта на дядо си, за да обикаля по света. Двамата със съпругата му се връщаха от околосветска обиколка заедно с някакъв преводач, с когото се бяха запознали в Ориента — красив мъж на име Хасаб. Лес нямаше нужда да се вглежда особено внимателно в разхвърляната им каюта, за да се досети какви ги бяха вършили двамата мъже.
След това беше мис Хелън Нюсъм — дебютантката, която се страхуваше от майка си, и нейният любим, който се беше поболял от любов към нея — Карл Бер. Сребърният часовник беше толкова красив и толкова трогателен — точно такъв, какъвто би искал да може да подари на Дей някой ден, може би когато спечели първия си голям мач в Америка — че не се сдържа да не го отмъкне.