И накрая беше старият репортер от вестниците Уилям Т. Стед.
Дей отново се обърна към него.
— Какво се чудиш? — попита той, като погледна Лес право в очите.
Лес сви рамене.
— За мишените. Точно си мислех за стария Стед.
— Журналистът?
Лес кимна.
— Той не крие, че се страхува да не се удави на борда на някой голям кораб като този. Разправя на всички, че вестниците трябва да пишат за рисковете от корабоплаването с твърде малко на брой спасителни лодки, или нещо подобно. Може би ще успея да му предложа ясновидство, за да успокоя тревогите му, или…
— Да не си полудял? — възкликна Дей, като отстъпи крачка назад в тясната им каюта и се блъсна в една от койките. — Стед не е глупак, Лес. И не е човек, който ще си замълчи, ако се досети, че го мамиш. Той е истински кръстоносец в името на истината, не е ли така?
Нищо не караше Лес да упорства повече от думите, че нещо не бива да се прави.
— Старецът е наивен. Вярва в обсебване, духове и всякакви подобни глупости. Той е идеалната жертва, казвам ти.
— Не, Лес. Не и Стед.
— Тогава ми помогни да намеря друг — рече Лес, като се опитваше да завърже папийонката си и да потуши гнева си. — Това е единствената вечер, в която можем да направим удара. Трябва да се възползваме максимално от нея. Намери ми друг, докато аз обработвам тези.
Дей го погледна така, все едно предпочиташе да изпие чаша отрова.
— Накарай Вайълет да те вкара в някоя каюта, огледай се и ми докладвай. Нищо по-лесно. Аз ще се погрижа за останалото.
— Не искам да се промъквам като крадец в каютите на хората — отвърна Дей, като гледаше в обувките си — както всеки път, когато му беше трудно да вземе решение. — Може би знам за един подходящ… но не съм сигурен. Не знам как да…
— Кажи ми и аз ще реша — рече Лес, като се опитваше да не проявява нетърпение, за да не накара Дей да се затвори в себе си.
— Първо на първо, съвсем си объркал това — рече Дей, като се протегна да дръпне папийонката от ръцете на Лесли.
Сетне се зае да я стегне на яката на Лес и Лес изпита благодарност както за помощта му, така и за погледа на Дей — тежестта му въздействаше добре. На света нямаше нищо по-удовлетворително от това да знае, че Дей го гледа. Да знае, че е с него.
Докато се бореше с папийонката, Дей му разказа как беше видял Марк Флечър в салона за карти, където беше покривал своите дългове с бижутата на жена си. За тъжната му физиономия и за вината, която го беше измъчвала до такава степен, че се беше разтреперил. Лес беше принуден да признае, че остана малко шокиран да го чуе. Беше преценил Флечър като човек, който играе по правилата, защото се страхува да не го хванат. Но колкото повече мислеше за това, толкова по-ясно го виждаше: адвокат, който е свикнал да намира начин да заобикаля законите, за да помага на своите клиенти.
— Гледай ти, гледай ти — рече Лес. — Според мен това звучи обещаващо. Виновен мъж с богата жена.
— Но човекът се измъчва от това…
— Ако не искаше да разбирам за него, защо ми каза? Идеален е, Дей. Освен това ти се кълна, че почти няма да усети ужилването.
— Не биваше да ти казвам — рече Дей и се извърна.
Беше вдигнал ръка, все едно му се искаше — не, все едно имаше нужда — да удари нещо. В тясната им, претъпкана каюта не липсваха неща за удряне, но той някак си успя да се сдържи.
— Лес, дойде ми до гуша от всички тези схеми, лъжи и измами. Трябва да има някаква граница.
— А на мен ми дойде до гуша да се правиш на добрия самарянин.
Думите излязоха от устата му, преди да се усети.
— Израснахме в един и същ квартал, Дей. Знаеш какво се случва с добрите самаряни.
— Да, знам: мамят ги хората като теб.
От това го заболя повече от всеки удар, който беше понасял от Дей.
— Не ти харесва какво правя — но аз го правя заради нас.
Той отново пристъпи близо до Дей.
— Всичко, което съм правил, е било, за да можем да се задържим на повърхността. Няма да можем да се боксираме цял живот. Рано или късно вече няма да носим на бой, за да се издържаме. Поне аз не възнамерявам да умра на ринга, като някаква стара кранта, която издъхва впрегната за каруцата.
— Всички тези лъжи, измами и мошеничества… Понякога имам чувството… че не те познавам, че не мога да ти имам доверие.
Думите сякаш простреляха Лес като с оръдие в гърдите.
— Как можеш да ми кажеш подобно нещо? На мен? След всичко, което съм направил…