Но Дей вече затръшваше вратата след себе си, а Лес остана сам с аромата на потта и помадата му във въздуха, сам в миниатюрната каюта, отрупана с прокъсани дрехи и потънала във вонята на херинга: като символ за това колко нищожен и безнадежден е животът им. Това беше същността му, с две думи: непрекъснато да започва отначало, да губи спечеленото, колкото и да се бори. А борбата беше толкова тежка, че беше изтощен. Бореше се толкова упорито, че му се струваше как това никога няма да свърши, докато не умре — точно като онази кранта, за която говореше.
Но истината беше, че го правеше заради тях. Заради двамата. Нямаше ли да е горчива ирония на съдбата, ако по тази причина в крайна сметка изгубеше Дей Боуен? Защото това беше най-големият му страх. Боеше се, че някой ден Дей ще осъзнае истината: Лесли Уилямс никога не е бил достоен за него.
Двайсет и девета глава
Мади не спираше да кърши ръце, докато наситенокремавата коприна на роклята ѝ — обсипана с продълговати мъниста и кристали — се спускаше по издутото ѝ тяло като нежен поток. Ръцете ѝ се бяха напукали през нощта след… онова нещо, което беше направила — бяха изпръхнали въпреки крема с аромат на иглика, който многократно бе втривала в тях. За щастие, имаше перфектните вечерни ръкавици за тази рокля: в бледоорехово, с подходяща диамантена огърлица.
Тя се загледа изучаващо в лицето си в огледалото, гримът прикриваше тъмните кръгове под очите ѝ. Беше си легнала много късно. Нощницата ѝ — подгизнала и воняща на соли от басейна — трябваше да бъде унищожена, естествено. Никой не биваше да разбира какво се е случило миналата нощ. А това означаваше, че след като успя да се покатери обратно по задното стълбище за прислугата, докато от нея капеше вода, тихо се беше върнала в каютата си, беше съблякла прогизналата нощница, беше я увила в калъфка за възглавница и облякла сухо палто (от обикновена кафява вълна, така че представляваше добра маскировка), беше се промъкнала обратно навън, за да изхвърли уличаващото доказателство през парапета и да проследи вързопа с поглед, докато не потъна в мрака на нощта и морето. Отне ѝ доста сили да го стори и вятърът беше бурен, но успя. Всички следи от нейната моментна лудост бяха заличени. Само да беше толкова лесно да ги изличи и от съзнанието си.
Докато най-сетне се върне в леглото си, слънцето вече надничаше зад хоризонта. Беше си сложила копринената маска за сън и беше потънала в накъсани, мъчителни кошмари — за тъмни солени вълни, които я оставят без дъх, за призрачното сияние на светлините в басейна, което плува около нея, за светещи сфери, които се превръщаха в бледи лица, когато ги погледнеше по-отблизо, и зовяха помогни ни… или може би ела при нас? Защото тя несъмнено беше увлечена за кратко от някаква обща лудост. Обвиняваше кораба за това: ограниченото пространство, невъзможността да се избяга от множеството. Все едно живееха в кошер.
Беше се събудила едва когато прислужницата дойде да отнесе подноса с обяда на съпруга ѝ по някое време следобед. След това се чувстваше изтощена и объркана — и почти нямаше време да се подготви за вечерния бал.
И дума не можеше да става да не отиде на него, като се оправдае с главоболие и остане в каютата си. Семейство Астор бяха на самия връх на обществената пирамида; Джак щеше да настоява да присъства, а нямаше да рискува да предизвика скандал, като отиде без нея. Щеше да ѝ се наложи да бъде там дори само за да демонстрира, че не се бои от висшето дамско общество в Ню Йорк, защото вече беше мисис Дж. Дж. Астор и щеше да настоява за дължимото уважение.
Мади яростно се зае да втрива крем по ръцете си. Какво я беше обзело снощи? В нейното съзнание причините бяха съвсем ясни, но щеше да бъде непосилно да ги обясни на някого другиго. Беше станала жертва на Ейва и нейните злонамерени сподвижници точно както бяха планирали — и ако вестниците научеха за това, скандалът можеше да я съсипе напълно. Джак щеше да побеснее и може би щеше да се види принуден да вземе мерки — независимо от бебето.
Тя успя да се справи сама с най-горните копчета на роклята си. Мис Бидоа беше открила в трета класа някаква шивачка, която цяла нощ я бе преправяла, за да я подготви за бала. Беше неприятно, че се наложи да я отпусне на кръста и хълбоците, но винаги можеше да я стесни отново, след като се роди бебето. Отбеляза си наум да отиде при лейди Дъф-Гордън, след като отвори ателието си. Трябваше да си поръча няколко рокли специално за бременността. Не се съмняваше, че англичанката ще успее да измисли нещо шикозно. Повечето рокли за бременни бяха прекалено старомодни; не искаше да заприлича на чувал с брашно. Беше от значение да поддържа външността си — независимо от всичко.