Когато откри лейди Дъф-Гордън, видяното я остави без дъх. Мади никога не беше виждала рокля, подобна на нейната. По форма и конструкция наподобяваше най-вече японско кимоно; като издължена колона от най-фина пурпурна коприна. Материята за корсажа беше с великолепен десен от плочки, избродирани в златно, а ръкавите бяха в същия нюанс на пурпурното. Имаше два шарфа, един в бледозлатно и още един в цвят слонова кост, които подчертаваха талията и се спускаха до хълбока. Роклята изглеждаше едновременно като нещо, което се носи без никакво усилие, и като произведение на модното изкуство — беше зашеметяващо красива.
Мади едва успяваше да си поеме дъх, когато се обърна към лейди Дъф-Гордън:
— Трябва да отбележа, че роклята ви е изключителна.
— От най-новата ми колекция. Вдъхновена от японската култура.
Очите на лейди Дъф-Гордън блестяха като на палава ученичка.
— С радост ще ушия такава и за вас, скъпа моя.
Ах, колко беше хитра. Възползваше се от трансатлантическото плаване, за да си спечели нови клиенти. Корабът предлагаше заможна публика, която нямаше къде другаде да отиде.
С периферното си зрение Мади забеляза своя съпруг да слиза по голямото стълбище. Мади стисна Хелън за ръката и се извърна.
— Да тръгваме, момичета. Имам нужда от питие.
Бяха поели навътре в залата, когато някой ги бутна отзад. Един мъжки глас каза:
— Ужасно съжалявам, уважаеми дами — моля за извинение.
Мади се обърна и с радост видя боксьора, който беше свалил Теди от парапета.
— О, мистър Боуен, колко се радвам да ви видя тази вечер — рече тя.
Той държеше отстрани до тялото си чаша, от която капеше течност.
— Боя се, че не внимавах накъде вървя и явно съм разлял малко пунш по роклята на тази млада дама — обясни той, като се обърна към Мейбъл Форчън.
Мейбъл сведе поглед към ръба на роклята си и се намръщи.
— О, няма нищо, мистър Боуен. Не се съмнявам, че тя сама ще си причини много повече, преди да е дошъл краят на вечерта — отвърна Мади, без да обръща внимание на обидения поглед на Мейбъл.
Боксьорът изведнъж стана много сериозен. Поклони се, но въпреки това продължаваше да се извисява над нея с внушителния си ръст.
— Мисис Астор, бих желал да ви изкажа съболезнованията си. Чух за това, че вашето момченце се е споминало. Съжалявам, че не успях да ви го кажа по-рано.
— Да, горкото малко момче. Но то беше от прислугата — изтърси Мейбъл. — Все пак не ѝ беше син.
— Въпреки това е много тъжно — рече Хелън Нюсъм.
— Благодаря ви — каза Мади.
Не ѝ се говореше за това. Не искаше да чува и една дума повече от устата на Мейбъл Форчън. Започваше да се чувства неудобно на това място. Хората гледаха корема ѝ, несъмнено заети да си припомняш клюките от вестниците. В кой месец е бременна? А кога беше сватбата?
— Жалко е такива прекрасни дами като вас да бъдат сами тази вечер — продължи боксьорът, а усмивката не слизаше от устните му. — Лейди Дъф-Гордън спомена за това, че на борда няма достатъчно достойни представители на силния пол, но досега не ѝ вярвах.
— Нямаме нужда от такива — отвърна Мади. — Аз съм омъжена, както добре знаете, а мис Нюсъм си има любим. Засега просто сме без придружители.
— В такъв случай трябва да ви намерим. Чаровни жени като вас имат нужда някой да ги предпазва от нежелано внимание.
Той протегна ръка и улови за ръкава един друг мъж, докато минаваше покрай него. Беше хубав блондин на възрастта на Дейвид Боуен, но далеч не можеше да се мери с неговия ръст. Ала докато Боуен беше мил, в този имаше нещо отблъскващо, забеляза тя сега, когато се озоваха близо един срещу друг. От него едва ли не струеше лукавост.
— Позволете ми да ви представя моя приятел, Лесли Уилямс — рече Боуен. — Мисля, че не се познавате.
— Познаваме мистър Уилямс! — отвърна Мейбъл и свойски отпусна ръка на лакътя на Лес. — Той гледа на сестра ми! Истински брамин!
Мади го погледна с възобновен интерес. Може би все пак нямаше нужда да чака да се прибере в Ню Йорк, за да ангажира някого да ѝ помогне.
— Вярно ли е това, мистър Уилямс?
Той сведе глава, с театрална скромност.
— Казвали са ми, че притежавам известен талант в тази област.