— Може би ще успеете да ми помогнете — рече Хелън и на свой ред доближи Лесли Уилямс. — Изгубих нещо от голяма важност за мен.
Русият мъж пристъпи срещу нея. От него веднага започна да струи близост, все едно беше хвърлил мрежа, за да я улови.
— Разбира се, ако мога да ви окажа съдействие.
— Става дума за един часовник, мъжки часовник. Сребърен.
Тя се изчерви, когато Мейбъл я изгледа вторачено.
Мъжът я улови за ръката, без да я попита за позволение.
— Докосвали ли сте го скоро? Може би часовникът е задържал следи от вашата аура — и това може да ми помогне да установя местонахождението му.
— Беше при бижутата ми.
— Значи е бил в непосредствена близост до вашите вещи.
Мъжът говореше с хипнотична мекота. В същото време галеше ръката ѝ като котка. Очите му се затвориха.
— Аз… долавям нещо. Някакво присъствие, но много слабо. Но вече знам каква трябва да бъде аурата му. Ще задържа това чувство — и кой знае? Може би то ще ме отведе до вашия часовник.
Хелън стисна ръката му.
— О, мистър Уилямс, ако успеете да го откриете, ще ви бъда толкова благодарна. И ще ви възнаградя, разбира се.
— Няма нужда от награда… искам да кажа, че евентуалната компенсация зависи само от вашето желание — отвърна той с широка усмивка.
Мади беше наясно, че трябва да внимава с този мъж, но нуждата да получи отговори на своите въпроси, надви безпокойството. Преди да осъзнае какво прави, вече го беше уловила под ръка и го водеше на няколко крачки встрани от останалите. Не искаше да чуят онова, което имаше да му каже.
— Разбрах, че сте гледали на Етел Форчън.
От мисълта за Етел за момент я обзе парещ гняв. Беше чула за нейното невъздържано пазаруване в Париж и за роклите, които си беше купила за чеиз от модната къща „Уърт“. Мади не беше успяла да направи нищо подобно преди сватбата си с Джак. Наложи се да свършат всичко скришно, за да не позволят на приятелското обкръжение на първата му съпруга да им съсипе живота с клюките си. Имаше малка церемония в къщата на майката на Джон Джейкъб в провинцията, проведена съвсем набързо. И точно по същата причина бяха избягали на това шестмесечно пътуване в чужбина, но въпреки това трябваше да бъде внимателна и да стои далеч от вестниците…
— Имам нужда от помощта ви по един много сериозен въпрос — каза тя, като сплете пръсти пред тялото си.
Русият мъж пребледня.
— Скъпа мисис Астор, вие определено нямате нужда от моята помощ. Не мога да си представя…
Все едно не беше достатъчно неприятно, че беше принудена да се обърне за консултация към него по време на това събитие, пред очите на Хелън и Мейбъл и кой знае още колко хора — нима сега трябваше и да се пазари? При това Джак можеше да се появи всеки миг — нямаше никакво време за губене в спорове. Този мъж започваше да я гневи.
— Напротив, мистър Уилямс, имам нужда от услугите ви. Нима не работите това? За пари? Мога да ви платя, разбира се. Парите не са проблем.
Тя винаги носеше в себе си немного пари за харчене. Посегна в малката си вечерна чантичка с мъниста, извади една банкнота от сто долара и я бутна в ръката му.
— Ето, виждате ли? Вече взехте парите ми. Настоявам да ми гледате.
Той се засуети, като се обърна да погледне през рамо кой ги наблюдава. Сетне я улови за лакътя и я придружи до един коридор за екипажа, който водеше към някакъв склад.
— Не исках да ви разстройвам, мисис Астор. Просто нямах представа, че вярвате толкова в… безплътното.
Така ли беше наистина?
— Всъщност не знам… но наистина имам отчаяна нужда от помощта ви.
Той потърка ъгълчетата на устата си.
— Добре, какво се е случило?
Колко можеше да му каже? Не трябваше ли да се досети сам, след като е прорицател? Тя сви устни, като се опитваше да формулира въпроса си по най-подходящия начин.
— Колкото и глупаво да звучи, според мен съм станала жертва на проклятие. Чух… от сигурен източник… че една личност е получила заплащане, за да хвърли проклятие върху мен. Давам си сметка как звучи. Самата аз не бях склонна да повярвам — отначало. Но откакто разбрах за това, започнаха да ми се случват лоши неща… Ужасни неща.
Той притихна. Вече я слушаше внимателно. Най-сетне някой я слушаше внимателно.
— Казаха ми, че всеки, когото обичам, ще умре. Това беше преди няколко месеца. — Брадичката ѝ потрепери. — И сега Теди…
— Злощастно събитие, мисис Астор, но… децата умират. Те са слаби и уязвими същества. Там, откъдето съм родом, почти половината деца умират, преди да навършат дванайсет години.