Керълайн го привика в лондонския си дом, което му се стори доста високомерно от нейна страна, но се съгласи да го направи, защото в някакъв смисъл беше спасила живота на любимата му. Освен това беше започнал да изпитва подозрения към тази жена, която толкова бързо се беше сближила като сестра с Лилиан. Искаше да види с очите си за какво става дума.
Но веднага разбра причината. Керълайн беше пряма, но същевременно очарователна — слънчева по онзи характерен за американците начин. И беше очевидно, че съвсем искрено обожава Лилиан — точно като него самия.
Не мина много време, преди да започне да цени Керълайн, както я ценеше Лилиан. Обичаше и нея, защото тя обичаше Лилиан. Двете жени се сляха в съзнанието му. Почти не успяваше да мисли за едната, без да се сети за другата. Но след известно време нещата започнаха да се променят — отначало недоловимо, а сетне с неочаквана бързина. Лилиан започна да се държи бурно, ревниво, яростно. Керълайн се превърна в утеха за него — както и той за нея. Балансът на този съюз се беше променил с неизбежност, която му се струваше невъзможно да контролира.
Към края понякога се питаше дали не мрази Лилиан едва ли не също толкова силно, колкото я беше обичал. И дали Керълайн не се беше молила Лилиан да изчезне от живота им — както го беше правил той.
Или не се беше случило нещо далеч по-лошо. Дали Керълайн не беше направила така, че тя да изчезне. Дали не се беше заблудил да ѝ се довери и да се влюби в нея. Тя винаги му се беше струвала толкова бляскава и силна — в нейно присъствие всичките му страхове и съмнения се стопяваха. Но когато не беше наблизо, въпросите се връщаха — мрачни и заплашителни. Упорити и безмилостни.
И тъй, Марк изпита необичайно и завладяващо усещане за облекчение — дори щастие — когато откри, че да види Керълайн, все още може да го остави без дъх, да го спаси от мрачното му настроение, докато я гледаше как пристига тази вечер на капитанския бал. Не беше сигурен защо самият той беше дошъл на бала, но след сутрешния скандал за мис Хебли и последвалия смущаващ разговор със Стед за Лилиан — Какво точно знаеше възрастният мъж? — Марк не искаше да остава сам. Не можеше да понесе мислите, които се виеха като змии в главата му.
Полицията беше отсъдила, че смъртта на Лилиан е самоубийство, макар и да нямаше никакви доказателства.
Женската ревност беше могъща сила. Можеше да придобие всякакви форми. Той сам се беше убедил в това.
Но сега Керълайн беше тук, прекосяваше салона и множеството сякаш се разделяше пред нея, все едно беше кралица. И неговото съзнание също се раздели с досегашните си мрачни мисли. Тя беше твърде ослепителна, за да не е истинска, твърде сърдечна, за да е измамна. Вината беше само негова, а прехвърляше върху нея недействителни страхове, невъзможни подозрения.
Беше облечена с вечерна рокля от златен сатен — рокля, в която приличаше на жезъл от най-скъпоценен метал, на кралски скиптър. Тъмната ѝ коса беше вдигната с шноли от топаз, които проблясваха в прекрасно дълбоко оранжево и примигваха като пламъчета. Видът ѝ припомни на Марк какъв щастливец е, женен за тази красива, интелигентна жена, особено след като всичко в живота му се беше превърнало в пепел точно преди тя да се появи.
Появата ѝ беше като божествена намеса.
Тя го забеляза сред тълпата и тръгна към него. Колко елегантна беше само. Той пое изящната ѝ ръка, лека като пеперуда в неговата.
— Музиката звучи прекрасно. Искам да танцувам, Марк.
— Разбира се.
Не си направи труда да обясни, че също се е канил да я покани на танц, но е останал без думи, когато я е видял. Не искаше да казва нищо, което може да развали вълшебството, да я накара отново да се ядоса и да охладнее към него както тази сутрин.
Тя беше великолепна танцьорка. Уверена. Отзивчива. Далеч по-грациозна от Лилиан, която беше подскачала твърде въодушевено и винаги по-скоро го беше водила, отколкото да следва стъпките му.
Допирът на сатена на роклята на Керълайн под дланта му на кръста ѝ беше толкова нежен, по-интимен от докосването на кожата ѝ. Главата му се завъртя от това усещане — ако не щастие, то нещо много близко до него. Облекчение и благоговение, а най-вече — благодарност. Това прекрасно създание е моя жена.
Въпреки всичко.
Ала сетне дойде и мисълта, която винаги следваше — че ще загуби и нея.
Но не: сега беше в прегръдките му, нали? Всичко друго избледня в сравнение с този факт. Яростта от скандала им по-рано, подозренията му, тревогите за Ондин. Всичко се стопи във въздуха. Той я завъртя без усилие сред множеството от танцьори. И двамата пристъпваха толкова леко. Все едно бяха листа, понесени от вятъра. Все едно можеха да полетят — но само когато бяха двамата заедно. От устата му се отрони смях и тя се засмя в отговор. Колко добре си пасваха двамата — нейното тяло и неговото.