— До преди година щях да се съглася с теб безусловно. — Дейвис млъкна внезапно и погледна раздразнено Елайъс. После понижи глас. — Но след случилото се, Мередит и аз се притесняваме. Не бива да се поставяш в силно стресови ситуации.
Гневът в очите на Чарити се стопи. Върху устните й се появи развълнувана усмивка.
— Дейвис, бил си целия път дотук, за да ме предпазиш, така ли?
Дейвис се изчерви.
— Ти си от нашето семейство.
— Толкова си сладък — промълви тихо Чарити.
Елайъс простена:
— Не ти ли призлява, когато прави така?
Дейвис се намръщи.
— Какво прави?
— Нарича те сладък. — Елайъс се усмихна весело. — Мен ме влудява. Но пък, предполагам, е по-различно, когато си й брат.
Дейвис се смути. Обърна се отново към Чарити.
— За какво говори той?
— Сложно е — отвърна Чарити. — Не го мисли. Важното е, че наистина съм трогната от твоята загриженост, Дейвис. Тя означава доста за мен.
— Това е нещо повече от загриженост — промърмори Дейвис. — Мередит и аз страшно се притесняваме.
— Добре съм. — Чарити го потупа по рамото, за да му вдъхне увереност. — Напоследък чудесно се справям със стреса. Хрумна ми една идея.
— Дръж се, Труит — тихо изрече Елайъс.
Дейвис целенасочено загърби Елайъс и фокусира вниманието си изцяло върху Чарити.
— Каква идея?
— Вие двамата трябва да се опознаете по-добре — обяви тя забързано.
— Как, Чарити — обади се Елайъс. — Доведеният ти брат мечтае да размаже физиономията ми, а аз бих предпочел да не го прави.
Тя погледна часовника си.
— Вече минава пет и половина. Елайъс, защо не затвориш „Талисмани и дрънкулки“ и не заведеш Дейвис до кафенето в града? На неутрална територия, така да се каже. Двамата може да седнете и да изпиете по чаша чай.
Елайъс и Дейвис, станал определено бдителен, се спогледаха. Елайъс не го винеше. И той не беше особено ентусиазиран от идеята.
— Чай? — повтори той предпазливо.
Чарити го погледна одобрително.
— Хубаво е да седнете заедно и да си поговорите. Убедена съм, че всичко помежду ви ще се изясни. Хайде, бягайте. Аз ще се погрижа за Отис.
При споменаваното на името му Отис промърмори нещо.
Дейвис започваше да изглежда истински разтревожен.
— Чарити, не съм дошъл тук да пия чай с Уинтърс. Пристигнах, за да се уверя, че няма да те въвлече в някоя от гадните си интриги.
Очите на Чарити се разшириха.
— За мен ще означава много, ако ти и Елайъс направите усилие да се поопознаете, Дейвис.
Елайъс почти съжали Дейвис. Прецени, че е време да вземе нещата в свои ръце. Излезе иззад тезгяха и потупа другия мъж по рамото.
— Откажи се, Труит. Няма начин да спечелиш. Хайде да вървим да си комуникираме.
Дейвис придоби бунтовно изражение.
— По дяволите, не съм в никакво настроение за чай — обяви той.
— Нито пък аз — увери го Елайъс. — Имам по-добра идея. Да отидем до кръчмата в градчето. Ще те черпя една бира.
Дейвис, видимо слисан, се поколеба.
— Аз не…
Елайъс спря пред Чарити и се наведе достатъчно, за да докосне леко, собственически, устните й със своите. После извади ключодържателя от джоба си и й го подаде.
— Ето. Ти заключи.
— Добре. — Чарити сияеше. — Благодаря ти, Елайъс. Наистина оценявам усилието, което полагаш.
— Само недей да ми казваш, че съм сладък — предупреди той.
Тя премигна.
— Струваш ми се свръхчувствителен на тази тема.
— Точно така: аз съм свръхчувствителен тип.
Елайъс леко подбутна Дейвис към вратата. С последен, навъсен поглед към Чарити, Дейвис неохотно пое по най-близката пътека.
— Ще се видим вкъщи — извика Чарити след тях.
Елайъс я погледна през рамо.
— Да не забравиш Отис, когато заключваш.
Тя сбръчка нос.
— Сякаш бих могла.
— Хе-хе-хе… — чу се откъм Отис.
Нямаше причина да бърза с прибирането, каза си Чарити. Елайъс и Дейвис щяха да се забавят известно време. Облегна се върху перилата на кея и се загледа как двамата тръгват по плажа към града. Скоро се изгубиха в спускащата се мъгла.
Елайъс и Дейвис имат да си поговорят за много неща, уверяваше се тя. С малко късмет една-две бири ще улеснят общуването им. Молеше се да е постъпила правилно, като ги събра така.
Бавно се изправи и тръгна обратно към вратата на „Талисмани и дрънкулки“, за да вземе Отис. Очакваше папагалът да се разтревожи, ако се озове сам в магазина, когато дойде време за затваряне. Имаше вероятност да го нападнат старите му опасения, че ще го изоставят. Дори в добро настроение Отис не беше птица, която те предразполага да я обичаш, а при стрес ставаше направо невъзможен.