Стъпките на Чарити отекваха по дъските на кея. Наближаваше шест часа. Магазинчетата на кея Крейзи Отис бяха вече празни. И последните купувачи и зяпачи си бяха тръгнали. Въртележката не работеше. На паркинга стояха само ягуарът на Дейвис, джипът на Елайъс и нейната малка тойота.
Спря и се заслуша във водата, която се разбиваше в пилоните на кея. Прииждащият прилив създаваше постоянен тътен. В такива моменти, останеше ли сама на кея, й се струваше, че направо долавя нашепванията на вълните, както се твърдеше в старата легенда.
Беше толкова важно Елайъс и Дейвис да станат приятели.
Чарити си даде сметка, че раменете й са напрегнати.
Изпъна ги назад да се разкърши. Направи няколко дълбоки коремни вдишвания и усети как стресът й намалява. Продължи към „Талисмани и дрънкулки“.
— Не се тревожи, Отис, още съм тук — провикна се тя, отваряйки врата на магазинчето. — Не си изоставен.
Отис, кацнал на пръчката, промърмори.
— Ще дойдеш с мен в моя магазин за малко. Ще поседиш на закачалката, както правеше, преди Елайъс да се появи.
— Хе-хе-хе…
Чарити отиде зад тезгяха и намери старата кърпа, която използваше навремето, за да се предпази от ноктите на Отис. Омота кърпата около ръката си и я протегна.
— Качвай се на борда. Ще взема и купичката ти за храна.
Отис пак промърмори, но чевръсто се прехвърли върху раменете й. Птицата беше тежка.
— Не го приемай като лична обида, Отис, но май започваш да пълнееш.
Той я изгледа свирепо.
Тя взе купичката за храна и пое към врата на магазина.
— Ще вземем клетката ти за пътуване на тръгване.
— Отговори ми честно, Уинтърс. Какво наистина правиш тук? Не е в стила ти. — Дейвис отпи от бирата и се настани по-удобно в сепарето. — Хич не ми пука дали ще продадеш цялото градче Уиспъринг Уотърс на някой от тайнствените ти чуждестранни клиенти, но не желая Чарити да пострада.
— Чуждестранните клиенти вече не са онова, което бяха някога — замислено изрече Елайъс — Някога можеше да сключиш всякаква сделка с тях, стига да съдържаше вълшебните думи място до океана, но тези времена отминаха.
Хвана чашата и небрежно огледа рехавата тълпа в заведението. Беше шест и половина. Неколцината местни бизнесмени и чиновници, които имаха навика да се отбиват тук след работа, вече се бяха прибрали по домовете си. В Уиспъринг Уотърс семейните вечеряха рано.
Ранните посетители — няколко шофьори на камиони, шепа туристи и малцината градски ергени — повечето поради основателни причини сами — вече се настаняваха за вечерта.
— Искам отговор, Уинтърс. Няма да си тръгна, преди да го получа. Чарити преживя много.
— Знам.
— Всичко ли ти разказа? Как пое управлението на веригата универсални магазини „Труит“ и сама ги измъкна от подвижните пясъци, в които баща ми бе успял да ги натика?
Елайъс отново хвана чашата си.
— Тя на практика е възродила магазините, наясно съм. И всеки в бизнес средите по северозападното крайбрежие го знае.
— Да, но вероятно нямаш представа как й се налагаше да работи денонощно, за да не се разпадне компанията. Мередит и аз все още учехме в колежа. През онези години бяхме прекалено млади и неопитни, за да й помогнем съществено.
— Знам.
— Именно Чарити пое цялата отговорност за бизнеса. Тя революцинализира начина на работа в „Труит“ от горе до долу. Има невероятен инстинкт за пазарите и управлението.
Елайъс се усмихна.
— Връчваше ли на всеки продавач пера за бърсане на прах? Много държи стоката да не е прашна.
— Не ти разказвам вицове, дявол да го вземе. Говорим за сестра ми.
— Така е.
— Беше обсебена от идеята да спаси компанията „Труит“, защото така възприемаше отговорността си към семейството. Магазините, твърдеше тя, принадлежат на Мередит и мен. Те са наше наследство. Но тя го спаси за нас.
— Звучи напълно в неин стил.
Дейвис свъси вежди.
— По дяволите, на нея, мисля, дори не й допадаше бизнесът с универсални магазини. Веднъж ми сподели, че сън не я хваща, като си помисли работата на колко много хора зависи от нея. Ако не беше чувството й за дълг, сигурно щеше да продаде „Труит“ след смъртта на татко.
— Сигурно.
— Мередит и аз, от друга страна, моментално потънахме в бизнеса — продължи замислено Дейвис. — Веднага след колежа започнахме да работим в „Труит“ на пълен работен ден. Ала Чарити продължаваше да ръководи нещата, естествено. Компанията имаше нужда от нея. Всичко процъфтяваше. И тогава Брет Лофтъс й направи предложение за сливане.
— Знам останалата част от историята.
— Според Мередит и мен двамата изглеждаха създадени един за друг. За бога — всички ги намираха за идеална двойка.