Имаше време, когато успяваше да се убеди, че не му трябва никой друг, освен папагалът. Ала тази сутрин, наблюдавайки как слънцето осветява хоризонта в бледо сиво, разбра, че вече не е така.
У него се отприщи някакъв бент. Реката на самотата течеше безпрепятствено. Буйният поток влачеше спомени, които не желаеше да изследва. И преди бе преживявал подобни състояния. Знаеше как да се пребори с беснеещите води.
Но този път пренебрегна упражненията за духовна дисциплина, целящи да отпратят образите надолу по течението. Вместо това се насили да погледне по-отблизо отраженията във водата.
Съзря бялото безжизнено лице на майка си точно преди санитарите от линейката да го покрият. После се мярнаха силуетите на опечалените му баба и дядо. Образите им смазани от собствената им мъка, ги лишаваха от енергията за я посветят на внука си. Видя и себе си — очакваше писмото, което така и никога не пристигна. То трябваше да му съобщи, че баща му иска да отиде при него на остров Нихили.
Припомни си как изкрънка парите за дългото пътуване до Нихили от сърдития си дядо, загубил интерес към всичко. Видя се да слиза на острова от малкия самолет и жадно да оглежда скромната тълпа с надежда да зърне лицето на баща си. А после съзря как тихият мъж с мъдрите древни очи тръгна към него. Именно Хейдън Стоун му съобщи, че баща му е мъртъв.
Елайъс остави спомените да текат пред очите му. Не преставаше да се взира в тях, докато отново не потънаха в тъмнината. После стана от матрака и навлече джинси и риза.
Бръкна в резбования сандък и извади дневника на Хейдън.
Докато прекосяваше с боси крака малката всекидневна, Отис измърмори изпод покривалото на клетката.
— Поспи още малко — посъветва го Елайъс тихо. — Изкара тежка вечер.
Отис млъкна.
Елайъс излезе на верандата, взе килимчето и пое надолу по стъпалата към градината. Небето определено се бе прояснило, забеляза той. Днес нямаше мъгла.
Настани се пред езерцето за размишления и отвори дневника на последните няколко страници.
Днес сутринта улових част от последния урок, който трябва да преподам на Елайъс. Не знам дали разполагам с достатъчно време. През нощта отново усетих болка в гърдите. Скоро реката на моя живот ще се влее отново в морето.
Но Елайъс е млад и силен, и — за разлика от мен — душата му все още не е смразена от ледения студ на най-дълбоките води. Все още притежава жаждата за живот.
Щом прозре каква глупост представлява желанието му за възмездие, ще бъде свободен. А освободи ли се веднъж, надявам се късметът му да проработи и да намери жена, която да му помогне да научи последния си, най-важен урок. Искам да открие, че истинската му същност има нужда от повече неща, а не само от дисциплината, която Тал Кек Чара му дава. Научих го да бъде силен, но ако някога му е писано да разбере какво е истинско щастие, трябва да отиде по-далеч от естеството на водата. Трябва да се научи как да се отвори за любовта.
Елайъс остави дневника и се загледа в езерото. Непрогледно сивата повърхност отразяваше изгряващото слънце. Дълго съзерцава лишената от образи вода.
Приглушеният шепот на прииждащия прилив в залива и крясъците на чайките поглъщаха звука от стъпките й, но Елайъс улови момента, в който Чарити се озова при градинската порта.
Усещаше топлината на присъствието й, точно както се случи първия ден, когато тя влезе в „Талисмани и дрънкулки“ с бележника си и поканата да направят обединен фронт в защита на Крейзи Отис.
Загледа се как отваря портата и тръгва по тясната пътечка към стъпалата отпред. Независимо от снощното й премеждие изглеждаше свежа и цветуща като проблясващите води на тропическо море. Не направи опит да се пребори с копнежа и потребността, които тя породи у него. Нямаше причина да се бори срещу истинската си същност.
— Тук съм, Чарити.
Тя се извърна при звука на гласа му и леко свъси вежди виждайки го седнал в края на езерцето.
— Слънцето още не е изгряло. Малко е рано за медитиране върху мократа трева според мен.
— На мен ми се стори подходящо време. Защо си станала толкова рано?
Тя направи гримаса, докато се насочваше към него по пътеката.
— Не спах особено добре. Реших да намина да видя как сте с Отис.
— И двамата сме добре. Отис още спи.
— И Дейвис. Оставих му бележка, че идвам тук да закуся. — Спря до него. — Тази сутрин върху какво разсъждава? Опитваш се да изчислиш по Тал Кек Чара колко майстори трябват, за да завинтят електрическа крушка ли?