— Да ги подновя при сегашните цени, когато изтекат през септември.
Чарити зяпна — видяха се равните й бели зъби, но бързо се опомни:
— Защо ще постъпиш така, след като ти разказах за намеренията на градската управа да придаде чрез обновения кей Крейзи Отис по-престижен облик на Уиспъринг Уотърс?
— Представа нямам.
— Моля?
Елайъс сви рамене.
— Нямам отговор на въпроса ти. Това е една от причините да дойда в Уиспъринг Уотърс — да открия някои отговори.
За да получиш ясен отговор, трябва да зададеш ясен въпрос. А той не успяваше да постъпи така. Когато погледнеше във водата, за да види истинското си лице, виждаше единствено силно разкривен образ.
Елайъс плавно завърши последното от серията древни упражнения, на които го бе научил Хейдън Стоун. Движенията, извършвани привидно без усилие, съставляваха тъй наречения Тал Кек Чара комплекс — физически израз на древна философия, в която Хейдън бе майстор. Тал Кек Чара представляваше състояние, при което ум и тяло се балансираха в прилив на енергия, чиято метафора бе водата.
Усуканата около китката на Елайъс кожена лента представляваше философията и носеше нейното име. Тал Кек Чара бе и оръжие, и начин на живот.
Когато свърши с упражненията, кожената лента се размота от ръката му и се усука около клонка на близкото дърво с достатъчна сила, за да го наведе, но не и да го пречупи. В Тал Кек Чара контролът бе всичко.
Елайъс се изправи и разви кожената лента. За няколко секунди проследи въздействието на току-що приключените упражнения. Дишаше дълбоко, без затруднение. Лекият бриз от залива изсушаваше потта по голите му рамене. Здравата се бе упражнявал, но не се бе изтощил. Така и трябваше да бъде. Прекаляването, включително и с упражнения, нарушаваше основния принцип на Тал Кек Чара.
Механично омота кожената връв обратно на мястото й: около кръста си. Прокара я през гайките на джинсите. Оръжие, което не може да бъде извадено бързо, е безполезно.
Извърна се и тръгна по скалата към къщурката, където Хейдън Стоун бе живял през последните три години от живота си. Стигна до градинската порта, отвори я и влезе в тихия, миниатюрен природен кът, създаден от Хейдън. Най-забележителното място в градината бе малкото спокойно езеро за размишления.
Елайъс се изкачи по стъпалата на верандата и отвори вратата на новия си дом. Направи пауза, както го бе учил Хейдън, за да позволи на сетивата си да попият същността на малкото жилище. Всичко беше наред.
Прекоси бос дъсчения под. В дома на Хейдън Стоун нямаше столове. Като цяло нямаше и много мебели. Две възглавници, ниска маса и килимче изчерпваха обзавеждането на хола. Широка, прозрачна, тежка стъклена купа, напълнена донякъде с вода, стоеше в центъра на масата. Стените бяха голи.
Единственото цветно петно в стаята бе Крейзи Отис.
Беше достатъчно. На фона на скромното обзавеждане великолепната окраска на папагала впечатляваше.
Отис, стъпил върху отворената клетка, кимна за поздрав и разпери криле.
— Ще си взема душ и после ще приготвя вечеря за двамата, Отис.
— Хе-хе-хе…
Елайъс отиде в спалнята, където имаше един-единствен широк матрак с морска трева и нисък, пищно резбован дървен сандък. Кухнята и банята бяха съоръжени с основните необходими вещи за съвременния живот, но именно „основни“ ги характеризираше най-точно.
Архитекти по вътрешно обзавеждане и дизайнери от двата бряга на Съединените щати обясняваха изчерпателно какво означава минимално обзавеждане, ала именно тук, в малката къща, Хейдън Стоун бе успял да го постигне напълно. Семплите линии съдържаха пластове сложност, доловима само за тренираното по законите на Тал Кек Чара око.
Домът на Елайъс в Сиатъл приличаше на този. Намираше се на брега на езерото Вашингтон. Продаде го наскоро след срещата си с Гарик Кийуърт. Не му липсваше, философията Тал Кек Чара го научи да не се привързва към вещи. Или към хора. От шестнадесет годишната му възраст Хейдън представляваше единственото изключение в живота му. А сега Хейдън го нямаше.
Елайъс отиде в банята, свали джинсите и пристъпи в душ — кабинката. В главата му пробягваха спомени за Хейдън. По неизвестна причина му се мярна и сцена от шестнадесет годишната му възраст; сцена, разиграла се няколко месеца след смъртта на баща му.
— Защо трябва да седим на пода, когато се храним? — попита Елайъс, присвивайки колене, за да седне на възглавницата пред ниската маса.
— За да ни напомня, че не са ни нужни столове. — Хейдън ядеше соевото фиде със странен, ръчно направен прибор — нещо средно между вилица и нож. Представляваше едновременно прибор за хранене и оръжие. — Човек, който разбере, че му е удобно без стол, ще се научи да се справя и без доста други неща.