— И това ли научи в манастира, където отседна, след като бяха стреляли по теб?
— И това, сред многото други неща.
Елайъс добре знаеше цялата история: до тридесет и петата си година Хейдън бил наемен войник, човек на насилието; продавал уникалния си талант на всекиго, който разполагал с достатъчно пари да му плати цената. В свят, където малки войни бушуват по цялата планета, никога не липсват купувачи за стоката, предлагана от Хейдън.
При една такава кампания — гражданска война в забравено Тихоокеанско кътче — пострадал тежко. Другарите му го изоставили, защото го сметнали за мъртъв.
Хейдън бе споделял пред Елайъс, че наистина очаквал да умре там, в джунглата. Понеже не му се нравела перспективата да го изяде някой местен звяр, докато е все още жив, запазил един куршум за себе си. Преценил, че има достатъчно сили да натисне спусъка за последен път.
Постоянно обаче си намирал извинения, за да отложи неизбежното.
Хейдън си казал, че ще изчака падането на нощта, после — докато болката стане нетърпима, след това — докато се появи първият кръвожаден звяр. Ала инстинктът му за оцеляване се оказал по-силен, отколкото предполагал. Нощта се спуснала, болката се усилила и той чувал издайническите шумове сред гъсталака. И въпреки това не успявал да се насили да пръсне мозъка си с куршума. Нещо възпирало ръката му.
Монасите го намерили малко преди зазоряване.
— Колко време прекара в манастира? — попита Елайъс, докато дъвчеше фидето.
Почти се бе научил да борави с прибора.
— Пет години живях в Дома на Тал Кек Чара. Сега Домът живее вътре в мен. — Хейдън умело потопи фидето в бистрия бульон и оттам го прехвърли в устата си. Известно време дъвчеше мълчаливо. — Добре се справи с упражненията днес следобед.
— И се чувствах по-добре. Някак по-лесно ми се отдаваха. — Елайъс пусна фидето в своята купичка. Направи гримаса, когато пръски от бульона капнаха върху масата. Докато дойде да живее при Хейдън, ядеше само хамбургери и пица. Сега при мисълта да хапне месо му се гадеше. — Смяташ ли, че някога ще стана така добър по Тал Кек Чара като теб?
— Да. Дори по-добър, вероятно. Започна обучението си на по-ранна възраст от мен, а тялото ти реагира добре на упражненията. Според мен имаш вроден талант. А и фактът, че не се разхождаш със стар куршум в стомаха помага.
Елайъс го зяпна. Хейдън рядко говореше за предишния си живот като наемен войник.
— Да, прав си, предполагам.
— Но само усвояването на Тал Кек Чара няма да ти даде нужните знания, за да можеш да видиш истината, когато се взираш в езерата.
— Ако това е поредната лекция да се откажа от търсенето на татковия убиец, откажи се, Хейдън. Един ден ще открия кой е извършил саботажа на „Чесна“-та. И тогава ще направя така, че негодникът да си плати.
— Човек не може да види ясно истината във вода, замъглена от силни емоции. Един ден трябва да решиш дали възмездието е по-важно за теб от това да бъдеш господар на собствената си душа.
— Не виждам защо възмездието ще ми попречи да съхраня душата си.
Хейдън го погледна — очите му бяха изпълнени с древна мъдрост.
— Дълбоко вярвам в теб, Елайъс. Ти си умен и силен. Някога все ще прогледнеш достатъчно ясно, за да откриеш собственото си вътрешно течение.
Най-после открих истината, свързана с възмездието помисли си Елайъс, докато се бършеше с хавлията. Но все още не успяваше да види истината за себе си.
Отиде в кухнята да приготви вечеря. Рутинните действия пробудиха нови спомени за Хейдън. Този път леко ги изтласка настрана и се посвети на кулинарно творчество.
Половин час по-късно седна на възглавницата пред масата. Огледа купичката ориз, приготвен на пара, супата от водорасли и зеленчуците с къри. Даде си сметка, че за пръв път от доста време съзнанието му не бе заето с планове за възмездие или бизнес стратегии. Не. За пръв път след погребението имаше нова цел.
Искаше да се озове в леглото с Чарити Труит.
— Няма да е нито просто, нито лесно, Отис. Имам чувството, че Чарити е една от онези стойностни жени, за които Хейдън постоянно ме предупреждаваше. Според него, за да примамиш такава, трябва да си готов да платиш извънредно висока цена.
— Хе-хе-хе…
Ще се наложи да привлече вниманието й с нещо скъпо, помисли си Елайъс. Частица от себе си, без съмнение.
Докато Чарити поставяше кускуса с подправки и салатата от леща върху импровизираната за пикника маса, сред малката тълпа, събрала се в края на кея, настъпи напрегната тишина. Безуспешно се опита да потисне тръпката на очакване, която премина през нея. Не се нуждаеше от тихите нашепвания на хората наоколо, за да се досети кой пристига.