— Разбирам.
Този път тонът на Елайъс прозвуча още по-странно.
— Срещал ли си се някога с него?
— Не. Но съм го виждал. Чух го да говори на един обяд в клуба на мой клиент.
— Напълно съм убедена, че той ще бъде идеален за друга жена — продължи тя припряно. — Например за доведената ми сестра. Много жени се възхищават на снажни мъже.
— Чувал съм подобно твърдение.
— Но всеки път, когато клетият Брет… Е, разбираш. Не можех да търпя. Той беше съвършеният джентълмен. Приписваше проблемите ми на стреса. Наистина беше много неловко.
— Да, неловко.
— Но най-много ме ужасяваше мисълта, че… ами… — Усети колко силно се изчервява и изпита огромна благодарност към сгъстяващата се тъмнина. — Ще го правим най-редовно. Както се прави при семейства. И такъв едър мъж… Просто ми се стори прекалено.
— Картината, мисля, ми се изяснява.
Тя прочисти гърло:
— С две думи: сливането, което обмислях от месеци, не се състоя.
— И се отказа от ръководството на веригата универсални магазини „Труит“?
— Да. Без да предупредя брат си и сестра си. Просто ги изоставих. За няколко седмици се подложих на терапия, дадох си сметка, че никога няма да се върна в света на бизнеса и реших да се преместя. Може да се каже, че напълно случайно избрах това място на картата на щата Вашингтон.
— После какво стана?
— Нещо доста странно. — Чарити се усмихна. — Почивах си. Доста време прекарах в разходки по скалите. Посветих се на готвенето. И един ден тръгнах да потърся нещо за четене. Тогава открих, че Уиспъринг Уотърс няма книжарница. Отидох на кея и поговорих с Хейдън. Даде ми място под наем. След два месеца отново започнах да се чувствам относително нормална.
— Знаеш ли — замислено констатира Елайъс, — под твое ръководство „Шепоти“ ще просъществува дори управата да изпълни намеренията си да промени кея. Няма от какво да се страхуваш; само би спечелила, ако плановете им се осъществят.
— И така ми е добре. Предпочитам бавното, постепенно разрастване. В бизнеса големите скокове са рисковани. Провалиш ли се, падаш и изгаряш. Освен това амбициите ми не са така големи както някога. Допада ми дребният бизнес. Според мен това е призвание. Започваш да опознаваш клиентите си лично. А това носи голямо удовлетворение.
— Но не е причина да обвържеш бъдещето на бизнеса си с другите начинания по кея — настоя Елайъс. — Защо го правиш? Защо организира Асоциацията на продавачите? Защо воюваш с кметицата и градската управа?
Чарити свъси вежди, озадачена от посоката на въпросите му.
— Другите съдържатели са мои приятели. В Уиспъринг Уотърс те ме приеха с отворени обятия. Проявиха благосклонност, подкрепиха ме и се оказаха добри съседи.
— И за да им се отплатиш, им помагаш да се задържат на кея Крейзи Отис?
— Това е най-малкото, което съм в състояние да направя. Нали се запозна с тях? Никой от тях не е бизнесмен. Една голяма корпорация направо ще ги премаже.
— Така е — съгласи се Елайъс.
— Всички са се озовали на кея, защото не са имали къде другаде да отидат. Образували са нещо като комуна. Нуждаят се един от друг. Хейдън, мисля, го разбираше.
Елайъс се усмихна криво.
— И Хейдън не искаше кеят да се променя.
— Единственото, което желая, е магазинчетата по кея да останат, където са, когато градчето започне да привлича повече туристи.
— Смяташ ли, че Япи, Тед и останалите биха издържали на конкуренцията?
— Ако се наложи. — Чарити сви рамене. — Кой знае? А може тук никога да не се отворят лъскави магазини.
— Но ти си на страната на хората от кея?
Изгледа го продължително.
— И ти също. Ако ми казваш истината за намеренията на „Фар сийз“, разбира се.
Звук от флейта и шумни гласове, които пееха нестройно, но ентусиазирано, попречиха на Елайъс да отговори на съзнателното й предизвикателство.
— Представлението май е започнало — отбеляза той, докато излизаха измежду дърветата.
Чарити се огледа. Бяха стигнали до края на стария къмпинг. Много коли и каравани бяха паркирани на скалата, обърната към залива. По някои се виждаха рисунки, бегло напомнящи древни египетски мотиви. Други бяха украсени с причудливи футуристични картини и странни пейзажи от космоса.
Не се забелязваше жива душа. Всички последователи на Гуендолин Пит се намираха на плажа.
Някога по ръба на скалите бе издигната дълга ограда, която опасваше къмпинга. Имаше два входа: единият в центъра, другият — в далечния край. От тях тръгваха тесни пътеки и водеха до каменистия плаж.
Из въздуха се носеше монотонно пеене. Чарити погледна през леко наклонената ограда и видя Пътешествениците, събрани долу при водата. Бяха около двадесетина, прецени тя. През последната седмица броят им се бе увеличил. Все още имаше достатъчно светлина, за да се различат веещите се сини и бели роби и пъстроцветните препаски на главите — своеобразна униформа на последователите на култа. Хванати за ръце, те образуваха кръг и се люлееха в ритъма на флейтата и барабана.