— Какво да заслужава? Чарити, говориш безсмислици.
— Трябва да му кажа. Надявам се да ме разбере.
— Не е ли по-добре да се уединим някъде и да го обсъдим? — попита Мередит трескаво. — Какво ще кажеш за дамската тоалетна?
— Не смятам, че е нужно. — Чарити разтърка чело. Не успяваше да се концентрира. Като газела на водопой тя постоянно се оглеждаше наоколо да не се появят лъвове. — Ако извадя късмет, няма да ми призлее, преди да изляза оттук.
Само благодарение на волята си — воля, закалена в огъня, когато пое юздите на западащия семеен бизнес с веригата универсални магазини — Чарити се пребори с паниката. Проби си път през тълпата и се насочи към бара. Все едно вървеше между две редици хора, които я бият с пръчки за наказание.
При измъкването й от тълпата Брет и Дейвис се извърнаха едновременно към нея. Дейвис й се ухили братски за поздрав и вдигна чашата си с вино, сякаш ще произнася тост.
— Крайно време беше да се появиш, Чарити — кимна той. — Чудех се дали не си се забавила в офиса.
Брет й се усмихна ласкаво.
— Изглеждаш прекрасно, мила. Готова ли си за голямото съобщение?
— Не — изтърси Чарити направо. Спря пред него. — Брет, страшно много съжалявам, но няма да успея да го направя.
Брет се намръщи.
— Нещо не е наред ли?
— Аз. Не съм подходяща за теб. Нито пък ти за мен. Ужасно те харесвам. Страхотен приятел си и от теб щеше да излезе чудесен бизнес партньор, но не мога да се омъжа за теб.
Брет премигна. Дейвис я погледна с увиснало чене. Очите на Мередит се разшириха от шока. Чарити си даваше бегла сметка за тишината, настъпила сред застаналите наблизо гости. Започнаха да се извръщат глави.
— Господи, ще бъде по-ужасно, отколкото си представях — прошепна Чарити. — Страшно съжалявам, Брет. Ти си чудесен мъж. Заслужаваш да се ожениш по любов и със страст, а не заради приятелство или делови изгоди.
Брет бавно остави чашата си.
— Не разбирам.
— И аз не го разбирах досега, Брет. Не мога да се сгодя за теб. Няма да е честно за нито един от двама ни. Не се обичаме. Ние сме приятели и делови партньори, но не е достатъчно. Не съм в състояние да го направя. Мислех, че ще мога, но съм грешила.
Никой не пророни думичка. Всички в помещението гледаха към Чарити; пронизващо. Отново я обзе паника.
— Господи, трябва да се измъкна оттук. — Извърна се, но откри, че Мередит е застанала на пътя й. — Пусни ме. Моля те.
— Чарити, това е лудост. — Мередит я хвана за рамото. — Не можеш да избягаш така. Защо не искаш да се омъжиш за Брет? Той е идеален. Чуваш ли ме? Идеален.
Чарити едва дишаше. Трепереше, шокирана от собствените си действия, но неспособна да се отдръпне от ръба. Дяволска смес от чувство за вина, гняв и страх я изгаряше отвътре.
— Той е прекалено едър. — Разпери безпомощно ръце в отчаян жест. — Нима не виждаш? Не мога да се омъжа за него, Мередит. Той е прекалено едър.
— Полудя ли? — Мередит леко разтърси Чарити. — Брет е великолепен, чудесен мъж. Ти си най-щастливата жена на света.
— Ако го намираш за толкова дяволски великолепен, защо ти не се омъжиш за него?
Чарити, ужасена, че изгуби контрол над нервите си, се освободи от ръката на сестра си и се впусна право сред тълпата.
Гостите, зяпнали от смайване, отстъпиха настрани, за да й направят път. Чарити хукна по персийския килим и изскочи от салона.
Не се спря в меко осветеното, старомодно фоайе на клуба. Изуменият портиер я видя да се задава и се втурна да й отвори вратите. Мина забързано край него и се спусна по стъпалата, несигурно балансирайки върху седем сантиметровите си токчета. Озова се на тротоара пред клуба, останала без дъх.
В топлата лятна вечер часовникът показваше пет минути след осем. Последните слънчеви лъчи все още огряваха центъра на Сиатъл. Зърна такси, паркиращо до бордюра.
Задната врата на колата се отвори. Чарити разпозна слизащата двойка на средна възраст. Джордж и Шарлот Трейнър — делови познати. Поканени гости. Важни личности.
— Чарити? — Джордж Трейнър я погледна озадачен. — Какво става?
— Извинявайте, таксито ми е нужно. — Чарити мина край семейство Трейнър и се настани на задната седалка. Затръшна вратата. — Тръгвайте.
Шофьорът сви рамене и потегли.
— Накъде?
— Където и да е. Не ме интересува. Само карайте. Моля ви. — Отнякъде в съзнанието й изплува образът на океана. Свобода. Спасение. — Не. Почакайте. Знам къде искам да отида. Закарайте ме на брега.
— Готово.
Няколко минути по-късно Чарити стоеше в края на един от туристическите кейове, вдаден напред от оживения вълнолом на Сиатъл. Бризът от залива Елиът развя полите на червената й копринена рокля и изпълни гърдите й. Най-после дишаше без затруднение. Поне засега.