— Поне в това отношение си напълно права — просъска Рик, извърна се и тръгна по пътеката между караваните.
Чарити леко прегърна Арлин.
— Сигурна ли си, че си добре?
— Да. — Арлин въздъхна дълбоко. — Рик е дребен подлец. Използва положението си като помощник на Гуендолин, за да се добере до всяка жена наоколо. За пръв път обаче опита да си има вземане-даване с мен.
Елайъс се размърда.
— Ако Гуендолин знае за поведението му, ще го разкара, така ли? Щом си сигурна, защо не й кажеш?
— Проблемът е, че е прекалено заета с други неща в момента. — Арлин изглеждаше смутена. — Повечето от нас я виждаме само вечер, при пеенето по залез-слънце. През останалото време е в караваната си и се подготвя за срещата. Единствено на Рик е позволено да я прекъсва, докато медитира или обмисля проповедите си.
— Бих привлякъл вниманието й върху теб — предложи Елайъс. — Не ми представлява никаква трудност.
— Не желая да я безпокоя — припряно отказа Арлин. — Рик Суинтън не е важен. Той е такава отрепка, че няма да се изненадам, ако бъде оставен, когато извънземните дойдат.
— Не се притеснявай — обади се Елайъс. — Нещо ми подсказва, че Суинтън няма да бъде на борда на никой кораб в полунощ на петнадесети. Както впрочем и никой друг.
Арлин изправи рамене с достойнство.
— Невярващ си, виждам. Ала ти и другите ще научите истината за себе си. Само ми се ще да успея да накарам Нюлин да разбере. Не мога да понеса мисълта да остана без него.
Чарити я потупа по рамото.
— Нюлин държи на теб, Арлин. Ако нещата не станат според предвиденото, само помни, че той те чака.
В очите на Арлин проблеснаха сълзи. Тя ги избърса с опакото на ръката.
— Но аз искам той да дойде с мен, за да види галактиката. Ако остане на Земята, ще бъде мъртъв, ще бъде пепел, когато се върна.
Елайъс я изгледа изпитателно.
— Понякога преминаващата буря така размътва повърхността на водата, че не можеш да видиш истината в нея.
Арлин премигна, за да прогони още няколко сълзи и го погледна неразбиращо.
Чарити отново я прегърна.
— Не се притеснявай, Арлин. Понякога Елайъс е малко неясен. Вината не е негова. Така е възпитан. Хайде, ще те изпратим до твоята каравана.
— Няма нужда, наистина. Добре съм. — Арлин предпазливо изгледа Чарити. — Нали няма да кажеш на Нюлин какво стана току-що?
Чарити се поколеба.
— Щом така искаш.
— Истински искам Нюлин да дойде с мен на космическия кораб.
Арлин се извърна и изчезна в сенките.
— Надявам се в понеделник вечер, когато нищо не се случи, да не се потисне прекалено — сподели Чарити малко по-късно, докато тя и Елайъс се прибираха.
— Нюлин ще бъде там, за да я утеши.
Изненадана от резките нотки в тона му, Чарити го изгледа изучаващо. Беше невъзможно да разчете изражението му в тъмнината.
— Елайъс?
— Да?
— Сигурен ли си, че си добре? Рик не те удари, нали?
— Добре съм.
Чарити се успокои малко.
— Беше много мило от твоя страна да се притечеш на помощ на Арлин.
Елайъс не отвърна. Очевидно бе потънал в собствените си тревожни мисли.
Чарити долавяше кога не бива да безпокои човек. Престана да говори и остави звуците на нощта и залива да запълнят напрегнатата тишина.
Стигнаха до къщата й. Тя извади ключа и се качи по стъпалата на предната веранда. Елайъс не я последва. Остана в подножието на стълбите, докато тя пъхаше ключа в ключалката.
Отваряйки вратата, му хвърли поглед през рамо и се зачуди какво ли ще каже, ако го покани да влезе. Лампата на верандата хвърляше светлина, но и сенки по изострените му черти. Изглеждаше много отдалечен и отнесен. Отново си бе възвърнал контрола. Прецени, че, в това си настроение, ще й откаже предложението за чай или кафе.
— Благодаря за поканата да изляза на разходка с теб. — Съзнателно вложи в тона си изкуствена приповдигнатост. — Беше интересно, най-малкото.
— Чарити?
Тя застина на прага.
— Да?
— Изплаших ли те?
От всичко, което очакваше да чуе от него в този момент, това бе най-изненадващото.
— Да си ме изплашил? Искаш да кажеш с начина, по който се справи с Рик Суинтън? Не ставай глупав. Разбира се, че не си ме изплашил. Останах много доволна, задето го изхвърли от караваната. Заслужаваше да се изтърси по задник на земята. Арлин е права — той е просто една отрепка.
— Не говоря за Суинтън.
— О!
— Говоря за нас — уточни Елайъс изключително тихо.
Устата й пресъхна. Съзнаваше, че той има предвид унищожителната напрегнатост на целувката, която си размениха. Целувка, която го разтърси не по-малко от нея, помисли си тя с удовлетворение. Не, че той някога щеше да го признае.