— Е, Уинтърс, какво ще кажеш да свършим малко работа?
Обръщайки се към посетителя, Елайъс едва сподави стенанието си.
— Ако се каниш да ми предложиш недвижим имот, вече си имам къща.
— Знам. Къщурката на Хейдън Стоун горе на скалата. — Лейтън се намръщи. — Знаеш ли, мога да ти намеря нещо доста по-примамливо и с не по-лош изглед.
— Не си прави труда. Къщурката ме устройва чудесно.
— Добре, щом казваш. Но не за това дойдох да си поговорим днес.
— А за какво?
Лейтън хвърли поглед към вратата, за да се увери, че все още са сами. После отново намигна. Зъбите му блеснаха, докато устните се разтягаха в доверителна, мъжка усмивка.
— Знам кой си, Уинтърс, и се досещам защо си в градчето.
— Какво съвпадение. И аз знам кой съм. И също така знам защо съм тук. Ако си дошъл да говорим за това, чака ме работа.
— Ха-ха-ха… — Лейтън плесна с ръце. — Успокой се. Не исках да те засегна. Просто искам да разбереш, че не си единственият тук, дето играе големи игри.
— Големи игри ли?
— Слушай, ще говоря открито с теб. — Лейтън се наведе напред. Ароматът на наскоро сдъвкан ментов бонбон изпълни въздуха. — Наясно съм, че през следващите шест месеца чуждестранни капитали се готвят да навлязат в Уиспъринг Уотърс. Знам всичко за плановете да се направи модерен курорт с минерални бани, които възнамеряват да изградят тук. Ще строите както на Хавайските острови, нали? Но, естествено, ще се наблегне повече на голфа, отколкото на печенето на слънце.
Елайъс спря дъха си, за да не поема миризмата на мента.
— Така ли?
— Не е нужно да се преструваш на изненадан.
Елайъс се сети за целувката на скалата.
— Но го правя така добре.
— Да, да. — Ново намигане. — Много обичам хората с чувство за хумор.
— Никой никога не ме е обвинявал, че го притежавам.
— Не всеки оценява острия ум. — По челото на Лейтън изби пот. — Хайде да свалим картите. Знам, че си собственик на консултантската фирма „Фар сийз“ и знам точно с какъв вид консултации се занимаваш. Има само една причина да дойдеш в малко градче като нашето.
— И каква е тя?
Лейтън го изгледа с присвити очи.
— Ти си подставеното лице на чуждестранен инвеститор, който иска да се настани в Уиспъринг Уотърс и да го превърне в моден курорт.
— Аха.
— Не се притеснявай. — Лейтън вдигна пълната си ръчичка. Огромният диамант проблесна. — Не се опитвам да те притисна. Не ти задавам никакви въпроси. Човек като теб не бива да се набива на очи. Но, откровено казано, се питах кога ти или някой като теб ще се появи тук.
— Така ли?
— Разбира се. Клиентът ти очевидно е готов да се появи. Само искам да знаеш, че в случая не си единственият играч. И аз ще участвам в начинанието. Или поне в част от него, и то много скоро.
— Ъхъ.
Ароматът на мента стана по-силен — Лейтън се бе навел още по-близо към него.
— Все още няма да ти споделя всички подробности. Подобно на теб се налага да си трая за някои неща известно време. Но в началото на следващата седмица ще бъда в състояние да разговарям по-свободно. С две думи — ще работим заедно, когато колелото се завърти. Запомни го.
— Няма начин да го забравя.
Лейтън се засмя.
— Напълно си прав. Е, да си вървя вече. Имам уговорена среща. Просто исках да те осветля каква е картината, преди всичко да се развихри. Радвай се на хубавото време. Тук лятото трае няколко седмици.
— Ще го имам предвид.
— Ще говорим по-късно.
Лейтън се извърна и с решителен вид се насочи към вратата. Човек, който щеше да участва в предстоящите действия. Играч.
Крейзи Отис се движеше неспокойно по пръчката си и тихо съскаше.
Елайъс изчака Лейтън да излезе от магазина и чак тогава вдигна слушалката, за да набере познатия телефонен номер в Сиатъл.
Отговори жена с нисък, чувствен глас.
— „Торгут, Грийн и Естередж“ — произнесе тя имената на съдружниците в адвокатската фирма, сякаш всеки един бе канонизиран.
— Крейг Торгут, моля.
— За кого да съобщя на господин Торгут?
— Елайъс Уинтърс.
— Един момент, господин Уинтърс.
Крейг Торгут вдигна телефона.
— Какво става, Елайъс?
Гласът му съответстваше на фирмата — богата и култивирана. Глас, който подсказваше, че Торгут произхожда от няколко поколения стари пари и се е придържал към уважаваната семейна традиция, когато е избрал да учи право. Елайъс бе един от малцината, които знаеха, че всъщност е започнал живота си във ферма някъде из източната част на щата Вашингтон.
— Имаш ли време за една дребна работа?