Изричайки думите, си даде сметка, че вече се смята за един от кея Крейзи Отис. Едно непознато, но не и неприятно усещане.
Изпрати Чарити до дома й малко след единадесет. Всичко бе много целомъдрено, старомодно. Не беше обаче никак лесно.
С напредването на вечерта вълните на сексуално напрежение ставаха по-силни. През цялото време докато се хранеха, тя го наблюдаваше с интригуващата комбинация от стеснително очакване и женско познание. Елайъс съзнаваше, че тя изчаква той да предприеме първата стъпка; онази, която щеше да ги отведе в спалнята.
Положи неимоверно усилие да заяви колко е късно и да й предложи да я изпрати до дома й. Изненадата, преминала за миг през погледа й, почти компенсира съжалението, което очакваше да изживее по-късно. Почти, но не съвсем.
Елайъс покри клетката на Отис и се обу. Спря да вземе фенерчето, но се отказа — ясният рог на луната и едрите звезди огряваха достатъчно пътеката по скалите. В далечината от другата страна на залива проблясваха светлините на града и на кея Крейзи Отис.
Ръката на Чарити, подпъхната под десницата на Елайъс, беше топла, мека и приятно закръглена. Улавяше аромата на шампоана й. Нещо на билкова основа, прецени той. Смесваше се с морския бриз и нейния специфичен аромат. Съвкупността им създаваше примамливо блюдо, което изостряше апетита му.
Нужно бе да изчака появата на балансиран прилив във взаимоотношенията им, напомни си той. Той трябва да контролира нещата. В главата му отекнаха думите на Хейдън: Онзи, който познава естеството на водата, оставя опонентът му да дойде при него. Мъж и жена, на прага на връзка, са противници, независимо дали го съзнават, или не. Всеки иска нещо от другия. Всеки има своята роля.
Целувката за лека нощ беше коварна, ала Елайъс се бе подготвил. Леко докосна устните й със своите. Тя се накани да положи ръце върху раменете му, но той отстъпи леко назад. Ръцете й се отпуснаха.
— Ще се видим утре сутринта — каза той.
Погледна го през воала на полуспуснатите си мигли.
— Благодаря за вечерята. Беше чудесна. Ще приемеш ли поканата ми за понеделник вечер?
Изпита дълбоко вътрешно удовлетворение.
— Ще чакам с нетърпение.
— После можем да отидем до къмпинга на Пътешествениците и да погледаме пристигането на извънземните. — Усмихна се. — Сигурно всички от градчето ще бъдат там. Забавлението обещава да е по-интересно дори от областния панаир.
— В Уиспъринг Уотърс не се скучае нито миг.
— Елайъс, ако космическите кораби все пак пристигнат, ще се изкушиш ли да тръгнеш с извънземните?
— Не. — Погледна я право в очите и усети как го облива топлина. — Нещо ми подсказва, че отговорите, които търся, са тук, а не някъде из космоса.
Тя застина.
— Сигурен ли си?
— Напълно. Но още не съм задал всичките си въпроси. Лека нощ, Чарити.
Време беше да си върви. Трябваше да се махне от верандата й, преди приливът отново да го подхване и да го отвлече обратно в морето. Извърна се и решително слезе по стъпалата.
— Елайъс?
Нежният й, леко дрезгав глас, го закова на място. Извърна глава да я погледне.
— Какво има?
— Доказа ли си каквото искаше?
— Какво?
— Онова, което се опитваше да си докажеш цяла вечер. — Усмихна му се състрадателно. — Убеди ли се, че отново контролираш нещата? Че макар онзи ден на скалата нещата да станаха малко вълнуващи, продължаваш да си овладян и хладнокръвен?
— А, това ли? — Не биваше да подценява прозорливостта и да схване какво всъщност става. — Може би.
— Забавлява ли те?
— Не, но изгражда характера.
Тя се засмя и затвори вратата пред лицето му.
Елайъс си даде сметка, че се е ухилил като идиот. Шега. Определено беше шега. Е, вероятно не най-смешната, но какво да очакваш от мъж, който не го бива твърде в тези неща?
Отстъпи от верандата, извърна се и леко се затича. При известен късмет ще отпъди поне част от излишната сексуална енергия, раздираща сетивата му като светкавична буря.
Независимо от болката, появила се поради желанието в долната част на тялото му, се чувстваше по-добре. По-добре от всякога, откакто Хейдън бе починал. По-добре от години. Затича се по-бързо. Под скалите сребърната лунна светлина играеше върху водите на залива. Предстоящата нощ му се струваше безкрайна.
Дълго тича, преди да забави крачка; обърна се и пое към притъмнялата си къщурка.
Видя движението при прозореца точно когато стигна до градинската порта. Спря и се прикри в гъстите сенки на дървото. С интерес проследи как някакъв тъмен силует прескача перваза.
Запъхтян, натрапникът се озова върху верандата. Щом си възвърна равновесието, започна да се бори напористо с вдигнатия прозорец.