— По дяволите!
Възклицанието бе изговорено тихо.
Елайъс разпозна гласа. Рик Суинтън.
С рязко дръпване Суинтън най-после затвори прозореца. Извърна се, спусна се по стъпалата на верандата и се отправи към градината. Последва шум от плискане на вода — бе попаднал право в езерцето за размишления.
— По дяволите!
Суинтън се измъкна от плиткото езерце и се завтече по пътеката; широките мокри панталони бяха прилепнали към краката му. Въобще не забеляза Елайъс, застанал тихо в тъмната сянка на дървото при портата.
Елайъс можеше да протегне ръка и да го докосне. Или да подложи крак и да го препъне. Не направи нито едното, нито другото.
Вместо това последва неканения си гост на дискретно разстояние. Суинтън изтича до предната част на къщурката и пое по опасаната с дървета алея към главния път.
Колата му стоеше паркирана зад редица борови дървета. Отвори вратата със замах, седна зад волана и запали двигателя. Не включи фаровете, преди да се отдалечи на стотина метра по пътя.
Няколко минути Елайъс изчака в края на алеята, любопитен да види дали Суинтън ще поеме към къмпинга на Пътешествениците или към града. При кръстовището фаровете се насочиха наляво. Суинтън отиваше към Уиспъринг Уотърс.
Елайъс бавно се върна към къщурката. Изкачи стъпалата на верандата и отвори входната врата. Събу се и влезе вътре.
Крейзи Отис мърмореше тревожно под покритата си клетка.
— Всичко е наред, Отис. Тук съм.
Отис се поуспокои и после, верен на нрава си, малко гневно изсъска.
— С-с-с-с…
— Съвсем същото изпитвам и аз. — Елайъс не запали светлините. Отиде до прозореца, който Суинтън бе използвал да влезе и излезе. — Или е извадил късмет, или е наблюдавал мястото цяла вечер. Когато ме е видял да излизам с Чарити, вероятно е очаквал да остана да спя при нея.
— Хе-хе-хе…
— Точно така: хе-хе-хе… Изобщо не му е минало през ума, че използвам вечерта, за да се упражнявам на самодисциплина и въздържание според нормите на Тал Кек Чара. — Елайъс се взря в нощта. — Идиот. — Направи пауза. — В случай, че се чудиш, Отис, говоря за себе си, а не за Суинтън.
— Хе-хе-хе…
Елайъс обходи къщурката. Оскъдната мебелировка не предлагаше много потайни места. Суинтън не е имал нужда от много време, за да провери ограничените възможности.
— Не обичам гости, които забравят да си свалят обувките, Отис.
Елайъс откри, без да се изненада единственото видимо пипано нещо — резбованият сандък в спалнята. Дори беглият поглед бе достатъчен да покаже, че Суинтън е ровил вътре.
В сандъка имаше само един предмет, на който Елайъс държеше: дневникът на Хейдън Стоун. За късмет продължаваше да лежи невредим на дъното. Взе го в ръце. Все още не намираше сили да го прочете.
Върна дневника и бавно затвори капака. Имаше вероятност, след като се измъкна от къщурката, Суинтън да иде в града, за да проникне и в „Талисмани и дрънкулки“. Елайъс се молеше да не разхвърля много.
— Всички в Уиспъринг Уотърс гледат на мен като на мистериозен човек, Отис. — Тръгна към банята да си вземе душ. — Надявам се да не се разочароват много, когато открият, че съм честен, трудолюбив съдържател на магазин и нямам никакви грандиозни намерения да се замогвам с недвижима собственост в големи размери тук.
— Хе-хе-хе…
Няколко минути по-късно Елайъс излезе от банята. Изтегна се върху матрака, пълен с морска трева. Пъхна ръце под тила си и се загледа замислено в сенките по тавана.
— Е, Отис, какво е усещането да спиш в спалнята на Чарити?
6.
Водата е най-дълбока там, където изглежда най-спокойна на повърхността.
Гледката как Филис Дартмур влиза енергично в „Шепоти“ в събота сутринта не направи деня на Чарити по-приятен. Кметицата на Уиспъринг Уотърс изглеждаше дори по-решителна и агресивна от обикновено. На Чарити й се прииска да се измъкне през задната врата, но не разполагаше с достатъчно време.
А и така би постъпил страхливец, рече си тя. Просто за нещастие не бе спала достатъчно, понеже прекара дългата нощ будна в опити да анализира Елайъс.
Задачата не се оказа особено продуктивна. Припомни си финалната сцена при входната врата поне хиляда пъти и на зазоряване бе принудена да признае, че се е отървала на косъм.
Да, тогава се присмя, дори съзнателно подразни Елайъс. Ала на студената остра дневна светлина ставаше ясно в какво необичайно, изключително безразсъдно настроение беше предишната вечер. А същото май важеше и за цялата изминала седмица. Играеше си с огъня — ето как се държеше. А това въобще не й бе присъщо. Целувката на скалите преди няколко дни я караше да постъпва странно.