— Според нея Отис не й засвидетелства истинска благодарност, но съм сигурен, че й е благодарен.
Япи изсумтя.
— Да. Прав си.
Елайъс наблюдаваше момчето от сенките зад тезгяха. Хлапето, вероятно деветгодишно, бе облечено в универсалната момчешка униформа: джинси, гуменки и тениска.
Неделята се бе проточила дълга и мързелива. Елайъс хвърли поглед към часовника с кукувицата. Пет и двадесет и пет. Почти време да затваря. Хлапето обикаляше из магазина вече повече от половин час, методично изучавайки всички стоки.
— Търсиш ли нещо специално? — попита най-сетне Елайъс.
Момчето подскочи изненадано. Извърна се бързо и се взря към тъмната част в дъното. Елайъс си даде сметка, че до този момент хлапето не го е забелязало.
Детето бързо поклати глава и отстъпи крачка назад.
— Не, не… Само гледам.
— Добре.
Елайъс протегна ръка, така че Крейзи Отис да се настани върху рамото му.
Малкият трепна от движението и отстъпи още една крачка към вратата.
Внимавай, Уинтърс, помисли си Елайъс. Плашиш клиентите.
Вдигна чашата вода, която си бе налял по-рано, и бавно тръгна да излиза иззад тезгяха. Момчето го гледаше притеснено. Явно се готвеше да се извърне и побегне. В следващия миг зърна Крейзи Отис. Очите му се разшириха.
— Истински ли е?
— Да.
Елайъс посегна и почеса птицата по главата. Папагалът се протегна доволно.
— Уау! — Момчето спря да отстъпва. — Говори ли?
— Когато поиска. — Елайъс се приближи. — Видя ли писалките със симпатично мастило ей там?
Момчето изглеждаше удивено, но и несигурно.
— Не.
— Наистина работят. — Елайъс спря пред купчината писалки. — Гледай. — Избра една и написа няколко думи върху лист хартия. — Виждаш ли — нищо не личи.
Хлапето свъси подозрително вежди.
— А как ще направиш написаното да се види?
— Потапяш хартията в чаша с вода, в която има няколко капки от това нещо тук — Елайъс вдигна шишенце с безобидна химическа смес.
Разви капачката и капна две капки в чашата с вода. После потопи хартийката вътре.
Момчето се раздвижи и приближи.
— Дай да видя.
Елайъс извади хартийката от водата със замах и му я подаде. Думите Купи тази писалка се виждаха ясно.
— Бива си я. — Момчето го погледна с интерес. — Мога ли и аз да пробвам?
— Разбира се.
Елайъс му подаде шишенцето и писалката.
— Е, страхотно е. — Хлапето трескаво пишеше по листа. — Нямам търпение да я покажа на Алекс.
— Алекс ли?
— Да. Той е най-добрият ми приятел. Двамата ще ходим на плажа в понеделник вечерта да видим дали ще дойдат космическите кораби. Татко ще ни води.
— И аз ще бъда там.
— Така ли? — Момчето присви очи замислено. — Мислиш ли, че извънземните ще дойдат?
— Не.
Детето въздъхна.
— И татко казва така. Ама ще е страшно гот, ако все пак кацнат, нали?
— Би било интересно.
— Ще е гот. — От ентусиазъм очите му блестяха. — Ако все пак се появят, ще се кача на кораба с тях.
— Защо?
— Ъ? — Момчето се намръщи от въпроса. — Ами защото ще имат страхотни неща. Представи си какви ще са компютрите им. Много по-напреднали от нашите. Те ще знаят отговорите на всички въпроси.
— Не, няма.
Момчето го изгледа стреснато.
— Защо не?
— Защото технологиите, независимо колко са развити, никога не могат да отговорят на всички въпроси. Дори най-мощните компютри не могат да се справят.
— Сигурен ли си?
— Да. — Елайъс погледна писалката. — Това струва два долара и деветдесет и осем цента, плюс данъка. Няма да ми плащаш за философската лекция.
— Какво е философска лекция?
— Личното ми мнение. — Елайъс го отведе при касата. — Затова не ти взимам пари за него.
— О! — Момчето бръкна в джоба за парите. — Отворено ли е в неделя?
— През лятото.
— Чудесно. Още утре ще доведа Алекс.
— В такъв случай ще ти дам безплатно шишенце симпатично мастило.
— Много гот.
Момчето грабна хартиения плик, в които беше новата му писалка и разтворителя и хукна към вратата.
Наложи се да заобиколи Чарити, която очевидно наблюдаваше сценката от известно време. Изчака младият клиент на Елайъс да изчезне и тръгна към тезгяха. В очите й имаше весели пламъчета.
— Изглеждаш доволен от себе си — отбеляза тя.
Елайъс се загледа замислено към празната врата.
— Това хлапе, струва ми се, ще се радва на писалката.
— Прав си. Нали ти казах, че е призвание.
— Кое?