— Да държиш магазинче като това. Не всеки го може. Сестра ми, например, или Филис Дартмур няма да са щастливи, ако ръководят нещо толкова малко. Дай, на която и да е от тях „Талисмани и дрънкулки“ и никоя няма да миряса, докато не го превърне във верига от магазини от единия до другия бряг. До миналото лято и аз щях да постъпя така.
Елайъс се усмихна.
— Вероятно и аз.
— Някои хора — обяви Чарити натъртено, — трябва постоянно да са във водовъртежа на нещата, да разширяват бизнеса си, за да контролират цял космос. Не са в състояние да се задоволят с малък, завършен свят.
Елайъс взе плик със семена и започна да пълни купичката на Отис.
— Това да не е много завоалиран начин да ме попиташ дали бих се установил на място като Уиспъринг Уотърс и да изпитам удовлетворение да ръководя магазин като „Талисмани и дрънкулки“?
Чарити свъси вежди.
— Мислех, че го правя извънредно завоалирано.
— Ако това ти е начинът, значи си забравила всичко, което някога си знаела по въпроса.
— По дяволите! Сигурен ли си, че не го направих завоалирано?
— Определено.
Елайъс сгъна плика и го прибра под тезгяха.
— Е, тогава няма да успея да изпълня гражданския си дълг и в крайна сметка да се самопожертвам в името на доброто на Уиспъринг Уотърс.
Елайъс направи пауза, преди да попита:
— Какъв точно дълг и саможертва имаш предвид?
— Наскоро нейна светлост, кметицата, ми подсказа да използвам удивителните си способности да те прелъстя, за да ми съобщиш естеството на тайните си планове. Инструктира ме да използвам женските си прелести, та да разбера какво точно търсиш в градчето.
— По думите на последния ми клиент: много гот.
Тя отново свъси вежди.
— Нещата вървяха чудесно, докато не загатна, че ми липсва завоалираност. Каква полза от незавоалиран шпионин?
— Да не би просто да ти е нужна малко практика? — предположи Елайъс. — Склонен съм да ти позволя да се упражняваш върху мен.
— Нима?
Телефонът в малкия офис иззвъня.
— Помисли си. Ей сега се връщам.
— Да, да. Всички така казват. Съжалявам, но няма да вися да те чакам. — Чарити понечи да тръгне. — Шест и половина удобно ли ти е за вечеря в понеделник?
— Този път аз ще донеса виното.
— До скоро.
Махна му и бързо излезе.
Елайъс се ухили, докато вдигаше телефонната слушалка. Никога в миналото не бе склонен да флиртува, но прецени, че може да се научи как да го прави с Чарити.
— „Талисмани и дрънкулки“. Уинтърс на телефона.
— Елайъс? Крейг се обажда. Разполагаш ли с минутка?
— Разбира се. — Елайъс се облегна върху вратата на офиса и се загледа как Чарити минава край прозореца на магазина. Вятърът повдигаше дългата й памучна жълта рокля и показваше привлекателните трапчинки в свивката на коленете й. — Откри ли нещо за Гуен Пит?
— Всъщност — да. Била е доста заета жена през последната година.
— Заета с какво?
— С онова, което очевидно прави най-добре: купувала е и продавала недвижими имоти в северозападната част на страната. Интересното е, че го е правила доста тихо от името на компания, наречена „Собственост на Пътешествениците“.
— Като е използвала парите, получени от Пътешествениците, предполагам.
— Вероятно. Но във фирмата й няма нищо незаконно, доколкото успяхме да разберем. Тя е президент. Има само един служител.
— Дай да отгатна: Рик Суинтън?
— Истинското му име е Ричард Суинтън. Май си се срещнал с него?
— Посети ме снощи. Неканен.
— Разбирам — увери го Крейг. — Желаеш ли да поровим по-дълбоко в миналото му?
— Сигурно ще ти поискам още информация, след като му върна визитата.
— Звучи ми сякаш двамата се сприятелявате истински.
— Нали знаеш как става в малките градчета? Всеки се старае да се прояви като добър съсед.
— Най-добре му върни визитата, преди този тип Суинтън да поеме с някой от космическите кораби — посъветва го Крейг.
— Непременно.
— Между другото — имам новина, която вероятно ще ти се стори интересна.
Елайъс се загледа в Отис през прозореца на офиса. Птицата се движеше нетърпеливо напред-назад по пръчката. Беше време за затваряне.
— Каква е новината?
— Помниш ли Гарик Кийуърт? Онзи тип, за когото ме накара да събера информация?
Елайъс застина.
— Какво за него?
— Говори се, че снощи се е опитал да се самоубие. Нагълтал се с цяла шепа лекарства.
Дробовете на Елайъс останаха без въздух. Без никакво предупреждение реката, която извираше от неговото минало, изведнъж му показа образа на майка му — лежеше отпусната в леглото, а до нея, на нощното шкафче, имаше купчина празни шишенца от лекарства.
Елайъс призова волята си и отпрати образа обратно в тъмнината, откъдето се бе появил.