— Елайъс?
Пристъпи крачка напред и се поколеба.
— Има ли нещо, с което да ти помогна? — долетя хладният му, дистанциран глас, който я бе сепнал при първата им среща.
— Не. — Тя пристъпи към него. — Добре ли си?
— Тогава какво искаш?
— Елайъс, за бога, какво не е наред?
— При липса на светлина водата разкрива интересен аспект. Повърхността става тъмна и непроницаема.
— Чудесно. Отново дзен притчи. — Чарити пристъпи към езерото и спря близо до Елайъс. — Стига с тези загадъчни коментари. Кажи ми какво става.
Отначало си помисли, че той няма да й отвърне. Не помръдна и не погледна към нея. Беше напълно фокусиран върху тъмната повърхност на езерото за размишления. Мина един безкраен момент.
— Гарик Кийуърт се е опитал да се самоубие снощи — обяви той най-сетне.
Думите я удариха със силата на вълна, разбиваща се в скалите. Спомни си какво каза Елайъс за смъртта на майка си. Самоубийството винаги крие определен ужас за онзи, който се е докоснал до него.
— О, Елайъс.
Приклекна до него — краят на леката й пола попадна върху коляното му — и проследи погледа му към тъмната повърхност на езерото. Беше прав. Там не се виждаше нищо. Нощта сякаш тежеше над градината.
Мина известно време. Чарити не се опита да наруши тишината. Просто изчакваше. Единствено това можеше да направи.
— Смятах, че отказвайки се от възмездието си, въпросът приключва — обади се Елайъс след известно време. — Но на практика аз не се оттеглих. Показах му какво съм в състояние да направя, реша ли да се заема.
— Не е сигурно дали именно срещата ти с него има нещо общо с опита му за самоубийство.
— Напротив има общо. Изучавах го години. При последния си ход трябваше да взема под внимание цялата гама от възможности. А вероятно съм го направил, но съм отказал да го призная.
— Не бъди така суров към себе си, Елайъс.
— Отлично знаех как съзнанието за собствената му уязвимост ще сгъсти и без това трупащата се в душата на Кийуърт отрова. Ала все си повтарях: какво толкова — просто още една капка към цялата смес. Няма да е фатална, за да промени крайния резултат.
— Откъде да знаеш кое точно ще го накара да прекрачи ръба? Все още не знаеш дали именно това го е тласнало.
— Малко нечистотия може да замърси и най-бистрото езеро.
Чарити се помъчи да измисли нещо, ала всичко, което й хрумна, й се стори безполезно. Някой друг мъж, мъж не така самодисциплиниран, би намерил утеха в нейното настояване, че не е виновен за опита за самоубийство на Кийуърт. В края на краищата самоубийството на Кийуърт щеше да е справедливо наказание. Елайъс обаче не беше като повечето мъже. Елайъс беше различен.
Чарити не знаеше колко време е минало. В един момент се пресегна, за да го докосне по ръката. Всеки мускул, всяка жила под кожата му бяха напрегнати и твърди като стомана. Той не помръдна. Сякаш не усещаше допира й.
— Започва да става хладно тук — отбеляза тя след време. — Да влезем вътре. Ще ти приготвя чай.
— Не искам чай, Чарити. Иди си вкъщи.
Хладината и отчуждеността в тона му я накара да трепне. Пребори се с инстинктивното си желание да скочи и да побегне.
— Няма да те оставя да седиш чук. От залива идва мъгла, в случай че не си забелязал. Застудява.
— Сам ще се погрижа за себе си. Не ми е нужна помощта ти. Остави ме сам, Чарити. Не биваше да идваш тази вечер.
— Съседи сме. Забрави ли? Приятели. Не мога да те оставя сам.
— Не носиш никаква отговорност за мен.
— Чуй ме, Господине-който-вечно-се-контролира, ти имаш свой морал, а аз — свой. Моят не допуска да те оставя тук сам. — Изправи се и го дръпна за ръката. — Моля те, Елайъс, хайде да влезем вътре.
Погледна я със съвършено невиждащ поглед; очите му бяха като повърхността на езерото за размишление. За миг й хрумна, че ще откаже. После, без да пророни думичка, с плавно движение се изправи.
Тя се възползва от дребната си победа и го поведе нагоре по стълбите. Той не оказа никаква съпротива, но оставаше все така напрегнат. Чарити отвори вратата и леко го бутна навътре.
Изрита обувките от краката си и заопипва стената.
— Къде е ключът за лампата?
Без да проговори, Елайъс протегна ръка и щракна копчето. В ъгъла светна лампа. Под покривалото върху клетката Отис измърмори нещо недоволно.
За пръв път тази вечер Чарити видя ясно лицето на Елайъс. Гледката я накара да съжали за желанието си да запали лампата. Най-добре е някои неща да останат скрити в сенките.
— Ще сложа вода — обяви тя.
— Най-добре е, мисля, да си вървиш, Чарити. Тази вечер не съм приятна компания.