— Остин въобще не трябваше да излита през онзи ден. — Ръцете на Гарик се свиха в огромни юмруци. — Самият механик го уведоми, че самолетът не е годен за полет.
— Татко позакърпил маркучите и рискувал, защото от въпросните договори зависело много. Бил изправен пред заплахата да загуби целия си бизнес, ако не изпълни доставките. Но маркучите се пропукали, когато „Чесна“-та се намирала на сто и петдесет километра от сушата. Татко не е разполагал с никакъв шанс.
— Вината не е моя, Уинтърс. Никой не е заставял Остин с пистолет да се качи в старата, разнебитена „Чесна“ през онзи ден.
— Изучавал ли си някога естеството на водата, Кийуърт?
— Какво общо има водата с цялата история?
— Тя е доста необичайно вещество. Понякога е невероятно бистра и увеличава всичко видяно през нея. В момента гледам през такава вода. Виждам те „седнал на пирамида, изградена върху развалините от татковата Чесна“, която лежи на океанското дъно.
Очите на Гарик се разшириха.
— Ти си луд.
— Отломките от самолета започват да се разпадат на части, нали? В края на краищата цялата конструкция ще се срине под теб. И когато това стане, пирамидата ти ще рухне, а ти ще потънеш в океана, точно както баща ми.
— Значи приказките са верни — ти наистина си луд.
— Но сега виждам, че не се налага да ускорявам процеса. Всичко ще стане по реда си. Чудя се защо ми бе нужно толкова време, за да го прозра.
Гарик имаше вид на човек, раздиран между бяс и смайване.
— Нямам нужда от подобни глупости. Нито от теб. Изчезвай от офиса ми, Уинтърс.
— Когато прочетеш документа в ръцете ти, Кийуърт, ще осъзнаеш колко близко всъщност си до провала. Реших да не саботирам тихоокеанските ти сделки така както ти постъпи със самолета на баща ми. Интересно е да се види какво ще направиш с предоставеното ти помилване. Дали ще си помислиш, че съм проявил слабост? Че не съм имал куража да изпълня плана си? Или ще погледнеш във водата и ще съзреш загниващите основи, върху които си изградил империята си?
— Изчезвай оттук, преди да съм извикал охраната!
Елайъс напусна луксозния офис и затвори вратата след себе си.
Взе асансьора до фоайето, излезе навън и спря на Четвърто авеню. Беше последната седмица на юли. В Сиатъл валеше.
Извърна се и тръгна надолу по тротоара. Отражението му го зяпаше от витрините на магазините.
През обливащата го болезнено прозрачна вода ясно виждаше миналото. Ала сивите морета — скривалище на собственото му бъдеще — бяха мътни и неясни. Беше възможно в неотбелязания на картата океан да не е останало нищо стойностно, което да дири.
И все пак трябваше да започне търсенето. Не разполагаше с друг избор. Днес най-после си даде сметка, че алтернативата е забравата.
Без съзнателно да избира посока, сви на ъгъла и пое по Медисън стрийт към океана. Докато се взираше в залива Елиът, взе решение.
Ще започне новия си живот, като приеме наследството, оставено му от Хейдън Стоун: кей, известен с името Крейзи Отис — Лудия Отис — и сувенирното магазинче, наречено „Талисмани и дрънкулки“. И двете се намираха в северната част на щата в градчето Уиспъринг Уотърс.
1.
Само най-проницателният наблюдател долавя дълбоките скрити места в морето на живота на друг човек. И само припрените или истински смелите дръзват да надникнат в тези дълбоки тайни.
Той изчакваше в сенчестото дъно на слабо осветения магазин: търпелив паяк, застинал в паяжината си. Нещо в неговата неподвижност накара Чарити да повярва, че ще чака колкото е необходимо, та плячката му да се приближи достатъчно.
— Господин Уинтърс?
С тефтер в ръка Чарити се поколеба пред прага на отворената врата и се вгледа в мрачната вътрешност на „Талисмани и дрънкулки“.
— Госпожо Труит. — Гласът на Елайъс долетя от тъмнината зад касовия апарат. — Моля влезте. Имах предчувствие, че рано или късно ще се появите.
Той бе заговорил тихо от далечния край на пещерата каквато всъщност представляваше старият пристанищен склад, но Чарити чу всяка дума. Тръпка от смесица между интерес и тревога премина през нея. Гласът му, дълбок като океана, я примамваше по същия опасен начин. Тя пристъпи напред предпазливо и се постара да отпъди от себе си обзелия я странен интерес. Тук съм по работа, напомни си тя.
— Съжалявам за безпокойството — започна припряно тя.