— Няма проблем.
— Аз съм съдържателката на „Шепоти“ — книжарничката в другия край на кея.
— Знам.
Тази най-обикновена дума съдържаше необикновено качество. На Чарити й се стори, че я претеглят. Спря за миг, усетила несигурност.
При колебание действай като висш административен началник, заповяда си тя. Напусна напрегнатия, състезателен свят на големите корпорации преди година, но все още знаеше как да призове предишните си умения при необходимост. Беше важно незабавно да овладее положението. Прочисти гърлото си.
— Като президент на Асоциацията на продавачите от кея Крейзи Отис искам да се възползвам от възможността и да ви кажа „Добре дошъл“ в нашата малка група — заяви тя.
— Благодаря.
Елайъс Уинтърс не беше особено впечатлен. От друга страна трябваше да се признае, че не изглеждаше и безразличен. Имаше нещо необикновено спокойно в плътния кадифен глас. Тя се запита дали се е нагълтал с успокоителни, но прецени, че е малко вероятно. Никой, натъпкан с успокоителни, не би излъчвал тази едва доловима сила при така небрежно произнесени думи.
Тя направи крачка напред. На пода изскърца дъска. В настъпилата след това тишина съвсем ясно се чуваше гальовното плискане на вълните под стария кей. Следващата крачка изтръгна от старото дюшеме призрачен стон. Във въздуха танцуваха молци.
Всяко влизане в „Талисмани и дрънкулки“ й навяваше мисли за обитавани от призраци къщи и стари гробища. Както от време на време бе обръщала внимание на предишния собственик Хейдън Стоун, малко почистване и подходящо осветление щяха да свършат чудеса в магазинчето.
Елайъс стоеше зад тезгяха, без да помръдва, сякаш забулен от оскъдната светлина на слабите крушки и тесните прозорчета високо горе в стените. Не виждаше ясно лицето му. Всъщност — едва го различаваше от силуета на поставената зад тезгяха антикварна машина, предсказваща бъдещето.
Елайъс Уинтърс отвори вратите на „Талисмани и дрънкулки“ преди три дни, в понеделник, на първи август. До този момент само го бе зървала набързо, докато идваше или си отиваше по централната алея между магазинчетата на кея. В съзнанието й се бяха запечатали образи, които я интригуваха и събуждаха любопитството й.
Поради някаква причина остана доволна от сравнително не много високата му фигура — малко под метър и осемдесет. Доста приятни размери за мъж, помисли си Чарити. А и не беше набит. Притежаваше обаче обезпокояваща тънка аура от елегантна сила.
Всеки път, когато го виждаше, той носеше тъмен пуловер с дълги ръкави и джинси, запасани през кръста с нещо, наподобяващо кожена лента. Почти черните му коси бяха малко по-дълги от приетото за мъж, очевидно достигнал средата на тридесетте.
Предишния ден Чарити бе възложила на Нюлин Одел — продавач в магазина й — задачата да пробута Крейзи Отис, противния папагал на Хейдън Стоун, на новия собственик на „Талисмани и дрънкулки“. Инструктира Нюлин да обясни на нищо неподозиращия Уинтърс, че Крейзи Отис се нуждае от старата, позната обстановка. Отчасти това отговаряше на истината. Отис изпадна в сериозна депресия, когато Хейдън не се завърна от последното си пътуване до Сиатъл. Именно Чарити пое грижата да помогне на неблагодарната птица да се съвземе след загубата.
Със затаен дъх проследи как Нюлин пое полека по алеята на кея, за да предаде Крейзи Отис в клетката му. Очакваше Елайъс да откаже да поеме отговорността. Но за нейно искрено облекчение Нюлин се завърна с празни ръце.
По отношение на Елайъс Нюлин се задоволи единствено с краткия коментар, че е „малко странен“. Нюлин определено бе лаконичен млад човек. За щастие умееше да продава книги и списания.
— Искам да поговоря с вас и по някои делови въпроси, които имат отношение към нас тук, на кея — продължи Чарити наперено.
— Желаете ли чаша чай?
— Чай?
— Току-що приготвих цял чайник. — Елайъс постави върху плота две тумбести чаши без дръжки. — Много хубав китайски чай. Магазинът на Аберуик за чай и подправки в Сиатъл го внася специално за мен.
— Аха… — Чарити не познаваше мъже, които пият чай. Всичките й познати в Сиатъл пиеха или еспресо, или кафе с мляко. Тук предпочитаха обикновеното кафе. Или поне го предпочитаха, докато Бея Хатфилд — собственичката на кафенето през няколко врати надолу по кея — не инсталира първата в градчето машина за еспресо преди три месеца. — Да. Благодаря. С удоволствие ще изпия една чаша.
— Елате тук отзад при мен — отекна плътният глас в магазина, приличащ на пещера.
С известно чувство на неудобство, сякаш е малко момиче, Чарити прекоси претъпкания магазин. Елайъс като че ли беше сам. Огледа се, за да се увери, но определено нямаше клиенти, които да нарушават тишината, напомняща гробница. Смръщи вежди. Нещата бяха точно такива, каквито и по времето, когато Хейдън Стоун стопанисваше „Талисмани и дрънкулки“.