Елайъс се отърси от унеса си. Време беше да си възвърне контрола върху ситуацията, преди да пострада още някой.
— Всичко е наред. — Надигна се и се облегна на тезгяха. — Кийуърт точно се канеше да си върви, нали?
Джъстин не отвърна. Стоеше напрегнат и мрачен, сякаш очакваше новодошлите да го повалят и разкъсат.
— Елайъс. — Чарити заобиколи тезгяха. Без да погледне към Джъстин се отпусна на колене. Пръстите й трескаво заопипваха Елайъс. — Устата ти кърви. Къде още си пострадал?
— Всичко е наред, Чарити. — Елайъс наблюдаваше Кийуърт. — Както казах — свърши. Нали така, Кийуърт?
Джъстин откъсна поглед от групичката пред него и сведе очи към Елайъс.
— Не, не е приключило. Далеч не. Но ще довърша друг път.
Тръгна към вратата.
Япи, Нюлин и Тед се изпречиха на пътя му.
Джъстин спря.
— Пуснете го — обади се Елайъс тихо.
Тримата се поколебаха за миг, а после неохотно отстъпиха встрани. Настъпи напрегнато мълчание — входната врата най-сетне се затвори зад Джъстин Кийуърт.
Чарити погледна към Япи, Нюлин и Тед с дълбока благодарност в очите.
— Нямам думи да ви благодаря, че го спасихте. Беше много смело от ваша страна.
Елайъс забеляза как и тримата мъже се изчервиха дълбоко. Същевременно изглеждаха страшно глупаво с изписалото се по лицата им самодоволство. Нищо не е толкова приятно като женското възхищение от силата на мъж, мина му през ума насмешливо. За миг съжали защо самият той не се представи по-добре.
Би ли се постарал да промени хода на боя, ако знаеше, че Чарити ще стане свидетел, зачуди се той. Може би. А може би и не. Трудно му бе да каже — цялата случка продължаваше да му се струва недействителна. Все едно се намираше на морското дъно. Всичко се движеше изключително бавно.
— Не сторихме кой знае колко — отбеляза Тед скромно.
— Глупости. — Чарити взе книжна салфетка от кутията под тезгяха и внимателно попи кръвта, която се стичаше по брадичката на Елайъс. — Разкарахте онзи тип, преди да предизвика още беди. Елайъс положително ще иска да ви се отблагодари веднага след като го почистя. Нали, Елайъс?
Наложи се Елайъс да се замисли върху отговора.
— Ще почерпя всички по една бира довечера, след като затворим.
Тримата спасители си размениха погледи и после насочиха очи към Елайъс.
— Искаш ли някой от нас да звънне на Тубърн и да съобщи за станалото? — попита Тед.
— Не. Това беше лична история. Но благодаря за помощта.
Япи се облегна на тезгяха, за да го огледа отблизо.
— Снощи, казват, не си имал нужда от помощ.
Елайъс погледна Чарити, преди да промърмори:
— Сега беше по-различно.
— Ъхъ. — Тя го хвана за ръка. — Ела с мен.
Той я последва безропотно — излязоха от магазина и по кея стигнаха до малката обществена мивка с тоалетна в средата. Тя отвори една врата и го въведе в отделението за жени.
Той огледа оборудването на малкото функционално помещение, докато Чарити пълнеше мивката с вода. Мина му през ума, че макар да бе живял на странни места, никога всъщност не бе влизал в дамска тоалетна.
— Защо не те заведем на лекар?
Чарити намокри нова хартиена салфетка, за да избърше устата му.
— О, не. Просто съм си прехапал устната. — Елайъс трепна, когато тя докосна сцепеното място с мократа салфетка. — Нищо сериозно.
— Извадил си късмет, че не си загубил някой зъб. Видях как се справи с онези двамата снощи. Съмнявам се дали успяха дори да те докоснат с пръст. Тогава защо, по дяволите, се остави този да те пребие?
— Не е проява на глупост от моя страна. — Изпитваше странна потребност да се защити. — Приех ударите, но все още разполагам с всичките си зъби и носът ми не е счупен.
— Ако това означава да приемеш ударите, не бих искала да направиш нещо наистина глупаво. — Тя приключи с почистването на устната му и пусна салфетката в кошчето. — Кой беше той всъщност?
— Защо смяташ, че го познавам?
— Не ми пробутвай този номер. — Пресегна към малката аптечка, която откри в шкафчето под мивката. — Доброволно си приел това наказание. Дори не си се опитал да му окажеш съпротива. Трябва да има някаква причина.
— Джъстин Кийуърт — синът на Гарик Кийуърт.
Чарити замръзна на място. В ръка държеше шишенце с антисептична течност. Срещна погледа му в огледалото.
— Разбирам. Обвинява те за онова, което баща му се е опитал да стори.
— Да.
— Както и ти се самообвиняваш. — Извърна се и застана с лице към него. — Затова го остави да те пребие. Това ли е основната психология, проповядвана от естеството на водата?