— Кое?
Филис сви рамене.
— Отказът ти да излезеш с него. Спомена го един-два пъти. Долових колко е засегнат. Дори съм изненадана как така не ти е отмъстил по някакъв начин.
Чарити внезапно си спомни за вечерта, когато откри, че някой е вандалствал из къщата й. Случи се по-малко от седмица след като не прие предложението на Суинтън за среща.
— А може и да го е сторил — промълви тя тихо.
Филис изглежда не я чу и сякаш на себе си отбеляза:
— Ти дойде направо при мен със снимките. Не се опита да ме манипулираш…
Чарити събра ръцете си и ги стисна.
— Каква мислиш, че съм?
— През последните два месеца недвусмислено показа решимостта си да не отстъпиш и крачка в битката ти с мен за кея Крейзи Отис.
— Явно нямаш високо мнение за мен, щом допускаш възможността да използвам снимките по някакъв начин, за да получа каквото искам.
Лицето на Филис се покри с гъста руменина.
— Извинявай. Би трябвало да съм на колене и да ти благодаря, а не да се заяждам. Но вероятно дотолкова съм свикнала да гледам на теб като на противник, че ми е трудно да разбера защо дойде да ми направиш услуга.
— Така ли мислиш? Според мен, ако си бяхме разменили местата, и ти щеше да направиш същото за мен. Ние сме на различно мнение по въпроса за кея, но определено не се мразим.
Филис свъси вежди.
— Не, разбира се.
— И двете играем честно.
— Да. Но понякога е прекалено лесно да се концентрираш изцяло върху дадена цел. И прекалено лесно да забравиш за човешката страна на въпроса. Правото и политиката правят това от хората.
— И други неща, освен правото и политиката оказват същото въздействие. — Чарити погледна към плика. — Това ли са всичките снимки?
— Да, слава богу. Щом си дадох сметка какво прави, се освободих. Захвърлих белезниците и грабнах камерата. Счупих я. Той обаче вече бе заснел тези три пози. — В очите и се появиха сълзи. — Още не ми се вярва колко глупаво постъпих.
Чарити се стъписа — невъзмутимата Филис Дартмур плачеше пред нея.
— Недей. Всичко е наред. — Изправи се бързо и прекоси малкото разстояние между двете; застана до Филис и я прегърна през раменете. Припомни си думите на Елайъс. — Поне са правени с полароид. Много малко вероятно е да има копия.
Очите на Филис се разшириха.
— Господи, съвсем забравих за тази възможност.
— Като съдя по снимките, Суинтън очевидно не е професионален фотограф. Спокойно можем да изключим възможността да е направил копия в своята каравана, а едва ли би ги занесъл във фотографско ателие.
— Така е. — Филис премигна, за да отпъди сълзите. Не изглеждаше напълно успокоена, но си бе възвърнала част от самообладанието. Вдигна глава към Чарити. — Ще ги изгоря начаса.
— Чудесна идея. — Чарити я прегърна отново. — Дръж се, Филис. Снимките са у теб. Най-лошото мина.
— Права си. — Филис вирна брадичка. Очевидно типичната й самоувереност и решителност отново се появяваха. — Кълна се, бих убила онова копеле Рик Суинтън.
Чарити се надигна тихо и излезе.
Час по-късно, седнала на предната дясна седалка в тойотата си, наблюдаваше тесния път през прозореца и продължаваше да разсъждава за разговора си с Филис. Мъглата се бе вдигнала, но сега пък валеше. От клоните на високите величествени борове от двете страни на пътя се стичаха капки.
Елайъс шофираше колата й по начина, по който правеше всичко: така овладяно, сякаш не полагаше никакво усилие. Чарити долавяше как той се потапя все по-дълбоко в хладните води на собствените си мисли.
— Какво направи с Отис? — попита тя, за да наруши мълчанието.
— Оставих го при Япи.
— Много хубаво. Отис обича въртележката. След като Хейдън почина, през някои дни единствено возенето на коня повдигаше настроението му до толкова, че да хапне нещо.
— Знаеш ли, Чарити, Отис ти е истински благодарен задето си се грижила за него през седмиците след смъртта на Хейдън. Просто не го бива да се изразява добре.
— Да не мислиш, че го вярвам?
14.
Който ще променя бъдещия ход на реката, трябва да е готов да си намокри ръцете във водите на миналото.
— Значи все пак успя да нахълташ насилствено тук, Уинтърс. — Гарик Кийуърт не се обърна. Говореше от дълбините на креслото, обърнал лице към подгизналата от дъжда градина. — Разочарован ли си от провала ми? Никога не съм обичал хаповете. Не успях да задържа достатъчно дълго в себе си проклетите дражета, та да си свършат работата. Но не се безпокой. Следващия път ще използвам нещо по-ефикасно.
— Не го прави заради мен, Кийуърт.