— Що за глупав въпрос? — изкрещя Гарик.
— Има и друга възможност. Да заприлича на теб, Кийуърт. Човек-робот, готов да пожертва семейството си и всичко друго важно в живота си, защото не е в състояние да се откъсне от миналото си.
Гарик леко се надигна от креслото. Ръцете му трепереха. Очите, безжизнени само допреди няколко минути, блестяха от гняв.
— Какво става тук? Защо постоянно говориш за сина ми?
Елайъс се овладя. Знаеше какво ще му струва срещата.
— Ако искаш да спасиш Джъстин, чуй съвета ми: не прави с него онова, което моите родители направиха с мен. Не го изоставяй.
Устните на Гарик се раздвижиха, но му се наложи да направи усилие, за да попита.
— Това пък какво значи?
— Пренебрегваш сина си от години, защото значение за теб имаше единствено борбата ти с твоите собствени демони. И двамата ми родители постъпиха по същия начин. Майка ми се самоуби. Баща ми, прекалено зает да се боричка с демоните си, никога нямаше много време за мен. А после се качи на самолета, който ти повреди, знаейки колко е опасно, и никога повече не се върна.
— Казах ти вече — не исках Остин Уинтърс да умре.
— Добре. Но все пак се случи. Двамата се надигравахте по онези острови и единият умря. Едно хлапе остана без баща. Някой друг трябваше да се намеси и да го отгледа. А сега се опитваш да си отнемеш живота. Ако успееш, синът ти също ще остане без баща. Не виждаш ли, че не бива да е така?
— Джъстин няма нужда от мен. Той ме презира. Освен това не е хлапе. На двадесет и пет години е.
— Младият мъж, който ми насини окото, има огромна нужда от теб. Ако не оправиш нещата между вас, ти гарантирам, че ще стане точно като мен или теб. Чудно наследство, което да оставиш на единствения си син, не смяташ ли?
Елайъс не изчака отговор. Съзнаваше каква бъркотия създаде от цялата история, но не се сещаше какво друго да каже. Мина край Гарик Кийуърт, тръгна по тъжния коридор, където стъпките му отекнаха, и излезе в сивата мъгла.
Елегантно тъмнозелено порше се появи на дългата извита алея и спря. Джъстин Кийуърт изскочи отвътре.
— Какво, по дяволите, търсиш тук, Уинтърс?
— Доста бързо пристигна. — Елайъс отвори вратата на колата на Чарити. — Икономката ли ти се обади?
Джъстин сви ръце в юмруци.
— Попитах те какво, по дяволите, правиш тук.
— Не съм съвсем сигурен. — Елайъс се настани зад волана и запали двигателя. — Забелязал ли си колко е трудно да се определи мястото в реката, където миналото и бъдещето се срещат?
Джъстин свъси вежди, искрено озадачен.
— Някой ми каза, че си странен, Уинтърс. Не му повярвах. Но сега започвам да се чудя дали не беше прав.
— И аз също — увери го Елайъс и затвори вратата. Пое по дългата алея, далеч от мрачната къща при езерото. Необходимо му бе да намери Чарити.
Спретнатият, млад мъж, седнал с делови вид зад широкото бюро, скочи на крака, а очите му се разшириха от тревога, докато Чарити минаваше покрай него.
— Почакайте. Не може да влезете там. Току-що ви казах, че госпожица Труит е на съвещание.
— Не ми минават тези. — Чарити весело махна на секретаря, насочвайки се към вътрешните врати на офиса. — Знам, знам! Мередит е инструктирала персонала си да казва, че е на съвещание, винаги когато иска да остане за малко насаме. Не се притеснявай, ако се разсърди, ще се справя с нея. Все пак имам някакво влияние тук.
— Моля ви. Не разбирате…
Чарити се усмихна и завъртя дръжката.
— Ей, Мередит — напевно извика тя, докато буташе вратата. — Блудната сестра се завърна. Искаш ли да обядваме?
При бюрото нещо усилено се раздвижи. Две преплетени фигури се опитаха да се освободят набързо.
— Сандерсън, мисля, ясно дадох да се разбере, че не желая да ме безпокоят. — Мередит се освободи от онова, което безспорно беше страстна целувка и зяпна Чарити. Наложи й се да погледне край рамото на рус викинг, за да види кой е нахълтал в офиса й. — Чарити!
Чарити спря на място. Премигна при вида на доведената си сестра в прегръдките на Брет Лофтъс.
— Охо…
— Какво, по дяволите… — Брет бавно пусна Мередит и се извърна. Красивите му черти бяха смръщени от раздразнение. И тогава видя Чарити. Руменина заля светлата му кожа. Прокара ръка през изрусените си от слънцето коси и намести скъпата си вратовръзка. — Ъ… Здравей, Чарити. Каква изненада!
— Това, предполагам, ще ми е за урок да обръщам внимание какво казва секретарят ти, Мередит. — Чарити понечи да отстъпи. — Извинявайте. Просто минавах през града. Помислих си защо да не обядваме заедно.
Мередит хвърли поглед на Брет — той вдигна вежда и сви едрите си рамене. Чарити бе убедена, че помежду им премина тайно послание.