Мередит се извърна решително към Чарити.
— Чудесна идея. Да отидем в клуба ми. Имам да ти съобщя нещо важно.
— Как да ти обясня? — Мередит се загледа в Чарити, седнала срещу нея на масата, покрита с покривка, по-бяла от официална мъжка риза. — Оказа се права миналото лято, когато ми каза да се омъжа за Брет, щом го намирам за страхотен. Ще обявим годежа си след две седмици.
— Честито. — Чарити потопи вилицата в ордьовъра от омари с лютив сос. — Браво на вас.
Загледа се в сестра си, докато лютивият сос се спусна по гърлото й. Мередит изглежда добре, прецени тя. Дори повече от добре. Направо сияеше. Светът на корпорациите и Брет Лофтъс очевидно й допадаха.
Червеникаво-русите коси на Мередит бяха сресани назад и откриваха драматично привлекателното й лице. Черното й сако и тясната права пола подхождаха отлично за ролята й на високопоставен служител. Специално смесеното й червило бе абсолютно същия цвят като лака на ноктите. Изглеждаше съвсем на място тук, в един от най-скъпите делови клубове на града.
Впечатлението за преуспяваща, делова жена се помрачаваше единствено от зле прикритата тревога в светлозелените очи на Мередит.
Часът беше един и десет. По тапицираните с кадифе сепарета в трапезарията бяха насядали делово облечени мъже и жени. Чуваше се жуженето на приглушени гласове и лекото потракване на сребро по порцелан като фон на уединените разговори, в които без съмнение ставаше въпрос за големи сделки.
Сцената пробуди у нея спомени. Чарити се сети за многобройните обяди, които самата тя бе провеждала в същата тази зала. Имаше времена, не толкова отдавна, когато главният сервитьор я наричаше по име, а останалите така добре познаваха вкусовете й, че дори не се налагаше да чете менюто. Тези дни, прецени тя, ни най-малко не й липсваха. Мередит свъси вежди.
— Чарити, знам, че новината за връзката ми с Брет ти подейства като шок.
— Всъщност — не.
— Не исках да разбереш за нея по този начин. Щеше ми се да имах време да ти съобщя… — Мередит млъкна и преметна. — Какво искаш да кажеш с това „Всъщност — не“? Знаела си за Брет и мен? Това е невъзможно. Много сме дискретни. Откъде би могла да го разбереш?
— Не казах, че знам за връзката ви. Просто отбелязах, че не ме шокира.
Мередит я погледна неспокойно.
— Сигурна ли си, че я приемаш? Искам да кажа — само преди година ти беше сгодена за Брет.
— Не съвсем.
Мередит се изчерви.
— Добре де — почти сгодена за него. Разбираш какво искам да кажа. Вие двамата имахте връзка. Обмисляхте да се жените, за бога.
— Нищо нямаше да се получи. Знаех го много преди тържеството за годежа, а мисля, и Брет го съзнаваше. Не разбирам защо единият или другият не се отказа по-рано.
Мередит хвърли поглед към пъстървата в чинията си.
— Брет ми е казвал, че се е притеснявал, но не е бил сигурен какво точно не е наред. Допускал вероятността двамата да имате нужда от повече време, за да се опознаете. Надявал се годежът да ви осигури това време.
— Брет очевидно е прекалено голям джентълмен, за да ти каже цялата истина — прекъсна я Чарити суховато. — Той и аз бързахме с цялата история, защото и двамата реагирахме на деловите фактори, свързани със ситуацията тогава.
— Е, да, всички намираха женитбата ви и сливането на компаниите за добър ход и за двете фирми.
— Съвсем естествено беше „Труит“ и „Лофтъс“ да се слеят. Но Брет и аз изпитвахме напрежение от необходимостта да постъпим както беше най-добре за семействата и компаниите ни. Харесвахме се, но никой от двамата не желаеше да признае, че бизнесът стоеше зад решението ни да се сгодим.
— Тогава, слава богу, че ти се опомни в последния момент.
Веждите на Чарити се стрелнаха нагоре.
— Искаш да кажеш — слава богу, че преживях малкия си нервен срив. Хайде да сме честни — не се опомних. Направо щях да полудея.
— Ти не изкара никакъв нервен срив — гневно възрази Мередит. — Просто ти беше нужно да се измъкнеш от цялото напрежение. Нещо в теб е взело решението.
— Наричай го както желаеш. — Чарити въздъхна. — Но през онази вечер просто разбрах, че не съм в състояние да го направя. Паникьосах се.
— И си имала пълното право да се паникьосаш. След като замина за Уиспъринг Уотърс, Дейвис и аз няколко пъти разговаряхме на дълго и на широко.
— Така ли?
— Дадохме си сметка какво ли ти е струвал опитът да съживиш компанията, след като мама и татко загинаха. Нещата са били в такъв хаос. И си била сама, а толкова хора са зависели от теб: роднини, подчинени, доставчици, клиенти. А ти от самото начало нямаше слабост към бизнеса. Влезе в него, само за да зарадваш татко.