Като капак на всичко, ако искаш изобщо да постигнеш нещо, трябваше да се добереш дотук и щом се добереш, да се задържиш, а това означаваше да даваш обещания, които трябва да спазиш. Поне част от тях. И така, някъде по пътя държавата просто пропадаше, заедно с нея и конституцията, и в края на деня спазваш, покровителстваш и браниш… Какво?
„Нищо чудно, че в действителност никога не съм искал тази длъжност“ — каза си Дърлинг, докато седеше сам, забил поглед в поредния подробен доклад. Наистина беше чиста случайност. Боб искаше да спечели Калифорния и Дърлинг се оказа ключът за това: млад, популярен губернатор от подходящата партийна коалиция. Сега обаче той бе президентът на Съединените щати и се страхуваше, че работата просто е свръх възможностите му. Тъжната истина беше, че нито един човек нямаше нужния умствен капацитет, за да проумее всички проблеми, с които се очакваше да се справи президентът. Икономиката например, може би най-важното му сегашно задължение, след като Съветският съюз се разпадна, бе област, в която самите икономисти не можеха да се споразумеят за определени правила, които един сравнително интелигентен човек да може да разбере.
Е, поне разбираше как стоят нещата с работата. По-добре човек да я има, отколкото да я няма. По принцип за една страна бе по-хубаво сама да произвежда повечето си продукти, отколкото да позволява парите й да отиват оттатък океана, за да има заплати за работниците, произвеждащи ги в друга държава. Този принцип можеше да разбере, а и нещо повече — можеше да го обясни на останалите. И тъй като хората, с които щеше да говори, бяха също американци, те вероятно щяха да се съгласят. Тогава организираното работничество щеше да е доволно. Управителното тяло също, а не е ли една политика, която прави всички доволни, задължително добра? Не можеше да не е, нали? Нямаше ли да бъдат доволни и икономистите? Нещо повече: той беше убеден, че американският работник е не по-малко добър от всеки друг по света, че е напълно готов да влезе в честна конкуренция с когото и да било, а това бе единствената истинска цел на политиката му… Нали?
Дърлинг се завъртя в скъпия си въртящ се стол и надникна през плътните прозорци към паметника на Вашингтон. Сигурно на Джордж му е било много по-лесно. Е, да, вярно, бил е пръв и наистина е трябвало да се справи с бунта за уискито, който в учебниците по история не изглеждаше чак толкова сериозен, трябвало е и да утъпче пътеката за следващите президенти. Единствените данъци, събирани тогава, са били от типа на тарифи и акцизни налози — тежки и назадничави според сегашните стандарти, но целящи само да обезсърчат вноса и да накажат хората за прекаленото им пиянство. Дърлинг в действителност не се опитваше да спре външната търговия, а просто да я направи честна. Още от Никсън американското правителство отстъпваше пред тези хора, отначало защото се нуждаело от базите им (сякаш Япония наистина би сключила съюз със старите си врагове!), а по-късно, понеже… Понеже какво? Защото това бе станало изгодно? Знаеше ли някой наистина? Е, сега нещата щяха да се променят и всички щяха да знаят защо.
„Или по-скоро — поправи се Дърлинг — ще си мислят, че знаят.“ Вероятно хората с по-малко идеали щяха да познаят истинската причина, но всеки щеше да е частично прав.
Кабинетът на министър-председателя в зданието на японския парламент — Диетата (една особено грозна постройка в град, който не се славеше с красотата на архитектурата си) — гледаше към някаква зелена площ, ала мъжът, седнал в своя скъп въртящ се стол, хич и не искаше да погледне навън в момента. Съвсем скоро щеше да се озове там отвън и да занича насам.
„Тридесет години“ — помисли си той. Нещата спокойно можеха да са различни. Когато наближаваше тридесетте, му предлагаха неведнъж удобно местенце в управляващата тогава Либерална демократическа партия, както и гарантирано издигане в йерархията, защото още тогава неговият интелект бе очевиден, особено за политическите му противници. И така, те подходиха към него по възможно най-дружелюбния начин, обърнаха се към патриотизма и представата му за бъдещето на родината му, използваха тази представа, като я украсиха пред младежките му очи на идеалист. Бяха му казали, че ще отнеме време, но един ден ще му се удаде възможност да седне на същото това място в тази стая. Със сигурност. Трябваше само да им съдейства, да стане част от отбора, да се присъедини…
Още помнеше отговора си: всеки път един и същ, произнесен с един и същ тон, с едни и същи думи, докато накрая те разбраха, че той не отказваше просто за да получи повече, и го оставиха окончателно, като клатеха глави в почуда.