Единственото, което всъщност искаше, бе Япония да стане демократична страна в истинския смисъл на думата, а не да бъде управлявана само от една партия, задължена от своя страна на шепа властни хора. Още преди тридесет години признаците за корупция бяха очевидни за всеки, имащ очи да ги види, но гласоподавателите, обикновените хора, привикнали повече от две хиляди години да приемат всичко, просто се примириха с нея, понеже корените на истинската демокрация не бяха се прихванали тук повече, отколкото корените на оризово растение в податливия наносен слой на оризище. Това беше най-голямата от всички лъжи, толкова голяма, че й вярваха както всички в страната му, така и извън нея. Културата на родината му в действителност не бе се променила. О, да, имаше разкрасяващи промени. Сега жените можеха да гласуват, ала подобно на жените във всяка друга държава те, също като мъжете си, гласуваха за своите портфейли, а и всички бяха част от култура, изискваща от всекиго подчинение по някакъв начин. Онова, което идваше от „горе“, трябваше да се приеме и поради тази причина сънародниците му бяха лесни за манипулиране.
За премиера най-мъчителното беше, че наистина мислеше, че ще може да промени нещата. Съкровеното му въжделение, което признаваше единствено пред себе си, бе да промени страната си истински и из основи. Тогава някак си планът не му изглеждаше грандиозен. Искаше, като разкрие и смаже административната корупция, да накара хората да видят, че тези „горе“ не заслужават нещата, за които настояват, че обикновените граждани са достатъчно благородни, достойни и интелигентни, за да изберат както пътя си в живота, така и едно правителство, отговарящо по-добре на нуждите им.
„Ти наистина го вярваше, глупако!“ — каза си той, втренчил се в телефона. В крайна сметка мечтите и идеализмът на младостта умираха трудно, нали? Прозря всичко това още тогава и то не беше се променило. Само че сега съзнаваше, че не е възможно да се постигне от един човек и от едно поколение. Сега знаеше, че за да стане промяната, му е нужна икономическа стабилност у дома, която зависеше от помощта на стария порядък, а старата система беше корумпирана. Истинската ирония се състоеше в това, че той прие длъжността заради недостатъците на старата система, обаче в същото време се налагаше да я възстанови, за да може после да я ликвидира напълно. Именно този факт не бе осъзнал изцяло. Старата система някога притисна здравата американците и така пожъна икономически успехи за страната му, за каквито Черните дракони не можеха и да мечтаят, и когато Америка реагира, в някои случаи честно и добронамерено, в други подмолно и подло, се създадоха условията за личния му възход. Но гласоподавателите, направили възможно събирането на коалицията му, очакваха от него да подобри живота им, и то бързо, а за да го направи, трудно можеше да предложи повече отстъпки на Америка, с което щяха да се влошат икономическите затруднения на родината му.
И така, той се опита, от една страна, да протака дебатите, докато пък, от друга, сключваше сделки. Сега знаеше, че не е възможно да се правят двете неща едновременно. Нужно бе такова умение, каквото никой не притежаваше.
Противниците му също го знаеха. Известно им беше още преди три години, когато той образува коалицията си, и го чакаха търпеливо да се провали, а с него и идеалите му. Американските действия повлияха само на времето, не на крайния изход.
Можеше ли и сега да оправи нещата? С едно вдигане на слушалката би могъл да се свърже с Роджър Дърлинг и лично да апелира за предотвратяването на новия американски закон и за започването на бързи преговори. Това обаче нямаше да свърши работа, нали? Направеше ли го, Дърлинг щеше да загуби много от престижа си и въпреки че Америка смяташе престижа за изцяло японско понятие, то важеше за тях не по-малко, отколкото за него. Нещо по-лошо: Дърлинг нямаше да повярва на искреността му. Водата в кладенеца беше така отровена от дългогодишните двулични преговори, че нямаше как американците да предположат, че сега нещата са различни, а и в интерес на истината вероятно той и без това не можеше да постигне желания резултат. Парламентарната му коалиция нямаше да оцелее след отстъпките, които щеше да се наложи да направи, понеже на карта се поставяха служби, а при рекордните над пет процента безработица за страната не разполагаше с такава политическа власт, че да рискува да я увеличи още. И така, тъй като той не можеше да издържи на политическите последици от такова предложение, щеше да се случи нещо дори по-лошо, което също нямаше да надживее. Всъщност въпросът бе единствено дали сам ще унищожи политическата си кариера, или ще остави на някой друг да го стори. Коя беше по-малката злина? Не знаеше.