— Английският ви е отличен.
„Руснакът“ кимна вежливо, като взе забележката за капитулация от страна на мъжа срещу него.
— Благодаря ви. Работих години наред в Ню Йорк. Отразявах работата на ООН за „Правда“, както и други неща — добави той.
— Наистина ли? — попита Кимура. — Какво знаете за американския бизнес и политика?
— Специализирах се в търговските проблеми. Обстоятелствата в новия свят ми позволяват да ги разнищвам още по-енергично, а вашите услуги се ценят високо от родината ми. Ще можем да ви се отплатим още по-добре в бъдеще, приятелю мой.
Кимура поклати глава.
— Сега нямам време за това. По понятни причини министерството ми е в изключително объркано състояние.
— Разбирам ви. Тази среща е един вид с опознавателен характер. Нямаме непосредствени нужди.
— Ами как е Олег? — поинтересува се служителят на ММТП.
— Сега живее добре и е в много изгодно положение благодарение на добрата работа, която сте свършили за него. — Което съвсем не беше лъжа. Лялин бе жив, следователно в мазето на дирекцията на КГБ не е бил изстрелян куршум, предназначен за главата му. Този човек беше агентът, дал на Лялин информацията, която ги изпрати в Мексико. Жалко, че Кларк не можеше лично да му благодари за ролята му в предотвратяването на една ядрена война. — И така, кажете ми като на журналист: колко зле е положението с Америка? Нали разбирате, трябва да изпратя някакъв материал във вестника.
Отговорът щеше да го учуди почти колкото разпаления тон:
— Може да ни съсипе. — Исаму Кимура сведе поглед.
— Наистина ли е толкова зле? — попита „Клерк“ изненадано и извади бележника си, за да си води бележки като добър журналист.
— Ще избухне търговска война. — Единственото, което мъжът можеше да стори, бе да произнесе това изречение.
— Хм, такава война ще навреди и на двете страни, нали? — Кларк чуваше тези думи толкова често, че наистина им повярва.
— Повтаряме го от години, но това е лъжа. Всичко е съвсем просто — продължи Кимура, като предположи, че руснакът има нужда да се образова с капиталистическите факти от живота, без да знае, че говори с американец, който ги познава. — Нуждаем се от пазара им, за да продаваме готовите си продукти. Знаете ли какво значи търговска война? Означава, че те спират да купуват продуктите ни и си запазват парите за себе си. Тези пари ще отидат за собствените им предприятия, които сме обучили донякъде да бъдат по-ефикасни. Тези предприятия ще се разраснат и ще преуспеят, като следват нашия пример, и по този начин ще си възвърнат позициите на пазара в райони, където сме доминирали двадесет години. Загубим ли завоюваните пазари, може никога да не си ги върнем изцяло.
— И защо? — поинтересува се Кларк, докато записваше като фурия с наистина събуден интерес.
— Когато излязохме на американския пазар, стойността на йената бе едва около една трета от днешната. Това ни позволи да излезем със силно конкурентни цени. После, след като си извоювахме място на американския пазар, след като марките ни бяха признати и така нататък, можахме да увеличим цените си, без да губим позициите си на пазара, и дори да ги умножим в много райони въпреки нарастващата стойност на йената. Да се постигне същото днес би било много по-трудно.
„Чудесна новина“ — помисли си Кларк с преднамерено безучастно изражение.
— Но ще могат ли да заместят всичко, което произвеждате за тях?
— Чрез собствените си работници ли? Всички продукти? Вероятно не, ала не се и налага. Миналата година автомобилите и свързаните с тях продукти заемаха шестдесет и един процента от търговията ни с Америка. Американците знаят как да правят коли, а онова, което не знаеха, го научиха от нас — рече Кимура и се наведе напред. — А в другите отрасли… Фотоапаратите например сега се правят другаде: в Сингапур, Корея, Малайзия. Същото важи за потребителската електроника. Клерк-сан, никой все още не разбира какво става.
— Наистина ли могат американците да ви нанесат толкова много щети? Възможно ли е? — „Проклятие, може би е възможно“ — помисли си той.
— Напълно възможно. Страната ми не се е сблъсквала с такава опасност от 1941. — Констатацията беше случайна, но Кимура забеляза точността й още щом тя му се изплъзна.
— Това вече не мога да го включа в статията. Прекалено обезпокоително е.
Японецът вдигна очи.
— Не беше предназначено за статията ви. Зная, че агенцията ви поддържа контакти с американците. Налага се. Те вече не искат да ни чуят, може би ще послушат вас. Оказват ни твърде голям натиск. Нашите дзайбацу са направо отчаяни. Случи се прекалено бързо и стигна прекалено далеч. Как би отговорила родината ви на такава атака върху вашата икономика?